Нескромно е да се препреповтарям, но пък аз съм си нескромен. Ето ти три. Последната е за тинейджъри (най-малко). 8)Dark написа:дайRemmivs написа:Мен
Приказка за звездите и първите хора
Имало едно време едно нищо. И от него се родил Бог. Или може би не се родил, защото вече бил. А може би от нищото се родила една ослепителна звезда. И започнала една фантастична приказка. Приказката за всичко.
В самото начало бебето Вселена било много горещо - като в устата на огнедишащ дракон. Но феята на нощта започнала да охлажда огнените езици, да ги превръща в облаци прах и да ги завихря с вълшебната си пръчица. И колкото повече разстяло бебето Вселена, толкова повече ставали тези облачета. После феята махнала отново с пръчицата си и от облаците се родили сияйни звезди и озарили тъмата на нищото с благодатната си светлина. Звездите бягали една от друга като златни рибки пуснати във вълшебно кристално езеро.
Отначало те били самотни топчици топлина и лъчи. Но когато в дълбоките, огнени недра на първите звезди горивото, което поддържало дъха на дракона, свършило, някои от тях изстинали и се превърнали в малки и студени бисерни сфери. И на тях едно обикновено зрънце пясък тежало колкото една планина. Самотни и потънали в сън те се носят и до днес в океана на нищото. Други пък не могли да устоят на силата на магьосницата, наречена гравитация, и пропаднали сами в себе си. И направили дупки в нищото. В тези тъмни дупки светлината била пленена и обречена, може би завинаги, да обикаля стените на кулата на тъмния замък и да дири сестриците си. За щастие, феята на живота се била погрижила да има и трети вид звезди – звезди-майки. Те, подобно на птицата Феникс, завършвали живота си с ярка и ослепителна феерия от енергия, светлина и огън. Драконът в недрата им намирал сили да създаде зародишите на нови бебета звезди и да ги пръсне наоколо като семената на глухарче. И те политали навред и скоро станали големи, истински звезди.
Този път обаче, почти всяка имала със себе си по един гердан от мънички относително студени и твърди мъниста, които се въртели около звездата като пиленца около майка си. И тя ги хранела с топлина и светлина и ги държала при себе си, защото ги обичала. На някои от тези мъниста, наречени планети, с течение на времето от топлината и светлината се появили мънички живинки, толкова миниатюрни, че в една капчица вода имало безброй от тях. Те весело си плували и се радвали на животворната любов на майката-звезда и постепенно започнали да се събират на групи и да нарастват. Минали милион милиони години и от тези невидими малки същества се появили отначало риби, после земноводни като жабите, някои от които ставали на принцове ако ги целунела красавица, но за съжаление първите жаби нямало кой да ги целува още, а след тях гущери и динозаври, малки плъхообразни същества и птици, маймуни и накрая първите хора.
Не след дълго децата на първите хора вдигнали очи към загадъчните светлинки блещукащи в нощното небе и се запитали какви са те и кой ги е създал. И дали на тези далечни острови от светлина има други същества, които гледат към безкрая и се питат дали виждат усмивката на Бог или тази на бебето Вселена, което вече било пораснало и имало свои деца учудено взиращи се в небесата в търсене на отговори за първите хора, или пък и двете неща наведнъж. Но това вече е една друга приказка.
Приказка за Добрия Ден
Имало едно време един ден. Той бил много притеснен какво ще му се случи като му дойде редът да денува. Искал Историята, която знаете е малко кривогледа, а и не дочува, да го запомни като един Добър Ден. Затова от съвсем малък усилено се образовал в седемте науки и дванадесетте изкуства и развивал тялото, духа и мисълта си без да жали сили. И така в навечерието на своето денуване той вече бил най-начетения измежду учените, най-изящния измежду творците и най-стройния измежду атлетите.
Съдбата обаче, печално известна със своето, меко казано, странно чувство за хумор, решила да му погоди номер и му изпратила пълно слънчево затъмнение. И ето, че по пладне върху земята легнала сянка и настанала нощ. И хората се уплашили, като си казвали "Това е лош знак! Денят се превърна в Нощ. Кой ли знае какво ни чака..."
Но Денят се усмихнал приветливо на Съдбата и дори леко й се поклонил, като й казал:
- О, всемогъща Повелителко на видимото и невидимото благодаря за честта, която ми оказвате.
Съдбата го изгледала с детинско недоумение в големите си и прекрасни очи:
- Но хората са уплашени и не ще те запомнят с добро - рекла му тя и се усмихнала доволно притваряйки изящните си клепки с дълги мигли.
- Напротив - отвърнал Денят - Вие ме благословихте като ми изпратихте Тъмнината, защото само чрез Тъмнината можем да оценим Светлината. А как по-хубаво да се покаже това от звезди грейнали посред черен ден. И ето, всяка тъмнина е изпълнена със зениците на безброй надежди.
Приказка за Нощта
Защо ни привлича така Нощта тъмнокоса и виноуханна? Защо очите ни изпиват до дъно небесния свод от сладка, но необяснима тъга? Защо в гърдите сърцето ни свито като невръстно дете се притиска? Елате, нека ви разкажа една малка приказка...
Заченати от утробата й бездънна и вечна родени са всички неща. И всички при нея се връщат. Приласкава ги с нежна милувка богинята тъмноока и властна. Любовница страстна е тя - изгаря ни в звездния огън на свойто дихание ледно и в бездни безкрайни и черни понасят ни крилете й мощни. Към себе си втурнати в телата ни слети и жадни, задъхани, стенещи, слепи... В очите затворени избухват комети и в пазвите раждат се нови слънца с неистова ярост, ала пожар бързоног не отпочват, че стяга ги в шепи невидими безмълвния ритъм на танца. Отпиваме бавно от виното тежко и сладко. По устните лепне целувката й тъй мимолетна и крехка, а сякаш ни вечност обгръща. Различна и винаги съща, Нощта се усмихва и тръгва с боси нозе по небето. А ние оставаме нейни. Пленени завинаги, търсещи и никога неутолени...
Те много я харесват, защото очевидно се разпознават
Особено това със смеха и Тери Пратчет... Струва ми се по-лесно да бъдат приучени малките деца да четат, но на 12-13 години... 
