vyara написа:
Открих го! Йесссс. Обаче той е публикувал нещо старо от предишния форум. Искаш ли да ти го пусна на бележка името на разказа?
Що па на биляшка? Ние не сме ли хора? А?
Аз пък попаднах на ето това:
Пътят бе продължителен, крив и неравен. Докато стигна до Драгоман, уцелих всичките софийски дупки, задминах неправилно около петдесет ТИР-а, и изобщо не загасих дългите светлини. Псувните на насрещните шофьори се лепваха като размазани мухи по стъклото, ама така е, като се тръгва посред нощ. Защото уж се избягвали се опашките по митниците. На наша територия карах аз, отменяйки сутрешно неадекватния ми мъж. Той, обаче, след първите две-три сътресения, се ококори, спря да мига и застиска дръжката на вратата докато пръстите му не побеляха. От дъжд на вятър промърморваше “дупка в дясно”, “караш в ляво от осевата линия” , “не го заслепявай и тоя”, или пък абсолютно наглото: “дай аз да шофирам”. Малкият отзад солидарно му пригласяше. Всичките им предложения бяха отхвърлени с малцинство.
Така и не разбраха моите мъже, че след като съм стегнала целия багаж, направила съм сандвичи, погрижила съм се всички документи и пари да се озоват в правилната чанта и в колата, а не в чекмеджето в хола, събудила съм ги с цената на няколко милиона безвъзвратно унищожени нервни клетки и още пет-шест бръчки около устата, съм си отвоювала правото да пусна парата, карайки както аз си знам!
Освен това, последните проучвания недвусмислено доказват, че жените, а не мъжете, са по-сигурни шофьори. А като им го напомня, онзи в гадната възраст ми натяква, че на теста за сексуална ориентация на мозъка съм се оказала в долния край на женската скала, тоест, била съм жена само по външни полови белези. Ми, викам му, теб кой те роди, бре, диване?? Кой ти пя детски песнички? Кой .....айде да не изреждам....Да мълчиш там отзад, и веднага да заспиваш!!!
Естествено, не срещам никаква съпружеска подкрепа. Само тежки въздишки.
На границата, същия тоз, ококореният и въздишащият, вместо да хване, пък да намери документите, да ги даде на митничаря и прочее, само мърмори, че не знаел къде са. И какво излиза? Аз, освен че знам всичко, карам, бъркам в чантата, вадя бумагите, обяснявам за къде и защо сме тръгнали, а те двамцата мълчат като темерути. Куфари!
Както и да е. Участъкът до Ниш, с ония отвратително тесни тунели и постоянни ремонти, пак на мойте рамене легна. Чак като се развидели и се качих на магистралата, отново получих лицемерна подкана за смяна на местата. Яяяяя, викам му, ти гледа като кататоник докато се трепах по ония урви, а сега на лесното – ти да караш???. Няма пък, ще се изкефя на аутобанчето, а след Белград пий едно кафе и ме отменяй. А той – вентрилоквист - без да си отваря устата, измрънква, че ограничението тук било 120 км/ч.! Бе ти луд ли си, с тая мощна кола, да се тътря със 120? Надувам си 140 и пей сърце!
Така, докато иззад едно хълмче не изскочиха сръбски ченгета. Вадят слънчогледа. Мъж ми ме гледа с изражение “Аз ти казвах...”. Спирам, и светкавично измислям непоклатима версия.
- Овде се пали светло, гОспожо (защото съм била без фарове). И не сас 140, сас 120 се кара. – без много да се церемони ме нахоква единия полицай.
- Ох, знам, знам, ама ме е налегнал един зор....
- Ща?
- Зор, зор! Разстройство имам, диария, та бързам да стигна до тоалетна – лъжа аз със самочувствие.
- Е ща не оди на бензиничка станица??
- Ми, нямаше по пътя. Ето – съпругът ми ще потвърди! Нали, скъпи?
- Ъъъъъъ, аз не видях.......- измрънка той, но изобщо не се постара да прозвучи убедително.
- А, немАло – отфъркала си я. Па и да е немАло – те ти рАсти, Одиш и сЕреш! – отсича полицая, докато колегата му се хили. А малката гадинка отзад се държи за корема и се кикоти под сурдинка.
- Как в храстите, бе, господине, нали сме в Европа??? Пък и .....жена съм, не мога, все пак, срамота....
- Е у то е прОблем. Що мАжо ти не кара? – навежда се, поглежда го и този път пита него - Ща си я разпасал тая хала, а? Давай овде сто и педесе денара и айде!
А той само вдига рамене и сочи мен.
- Мале, и денарите ли у неа са? – дивят се полицаите. – Един пат си го оплескал, друже....
- Емиии.... – пак смотолевя моя.
- Оххх, тоа пат минувате. Не мой го мориш тоя човечец, мари, пуста женска! – махнаха с ръка и ни пуснаха.
Отдъхнах с облекчение, ала думите им останаха да кънтят в главата ми. Засрамих се. Не след дълго спрях и с покрусен вид предадох ключовете.
Той седна като цар на трона си и подкара със 160. Тъкмо преди Белград го спряха и го глобиха 100 евра. Никой след това не смееше да гъкне.
Бързо казвай къде да гласуваме. Бързо!
, белкем ти стане по-леко (знам, че няма, ама.....)
Ся да не искаш да ги чета едно по едно и да се мъча да те разпозная. 
