Малко кашкавалтуризъм в средата на лятото е препоръчителен за подрастващите, пъпчиви организми и техните антиподи от типа на - „стига бе баща ми” и „ох, мамо моля ти се”... Леле до къде стигнахме хахахахаха....
След стратегичско изчагъртване на десет дневна почивка от вечното бдене за безценното здраве на републиканските ни сънародници, една сутрин бавно и солидно /вече съм на цели 90 000 км/ потегляме от Суворово към... гара Дългопол /където имаме среща с Владко, приятел и избран спътник за това ходене/. С Дългопол ме свързват спомените от десетгодишна работа там. Те са хубави и лоши. Повечето обаче са индиферентни. Градче като градче. Ще се пръкне някой дългополски Георги Марков и ще напише – „Когато часовниците са спрели-секънд едишън” и местните граждани хахахахаа...ще се прочуят най-накрая като литературни герои, а не като ... така де. Дай Боже.
Към девет без нещо, тъкмо паркирам на разорания паркинг до гарата и гледам Владко подтичва със средно-голяма раничка в посока, отдалечаваща се от спрелия, раздрънкан комфорт на БДЖ.
Пътя за Айтос е познат и затова скучен. Вълничките преди града само ме раздрусват и освежават, вече не се ядосвам на асфалтовите синусоиди...
*Пазете се от изненадващо възникващи каруци до края на Варненска област, за тези които не са карали от там.
След Добромир нещата се успокояват и преди обяд сме вече покрай Айтос. Посоката за магистрала “Тракия” създава бурни дебати между жена ми и русата ѝ аура и след признания
...” жена съм , ама не съм руса и... ай, май че изрусявам помалко. Все по руса съм...”
накрая врътвам в посока Карнобат и излизаме на последното шосейно творение на най-скорошната власт. Хехе... слизането някъде след Чирпан /посока Асеновград/ също е толкова ааааа хомосексуално.... врътката е от задния двор на една бензиностанция!!!!!!, а на тея които правиха прибързано и отваряха на ура магистрала „Тракия” им пожелавам щедър сергюн на 87 км. източно от Пловдив. И гугълските автомобили да ги фотографират с мощен зум из отзад.
Пътя към Орехово минава през Асеновград, след това през Наречен и Баните Му*. На пътя до Баните са разцъфнали маса сергии с всевъзможни неща да висят и да стърчат от тях. Таме има и купища ножове. Направо безкрайне редове, като стилажите с тях се губят в далечината и свършват явно някъде към Хвойна. Всичките са ръждясали в един и същи тон. Много яко...
От недрата на една такава сергия там, след кратък размисъл придобивам една бирена халба – метална, изкуствено състарена и тя, но със стъклено дъно. За пръв път виждам такова чудо, верно произведено в Китай, а от стените и се блещи и вика „Наздраве” гравиран дракон...
Ранния следобяд паркираме колата пред къща „С-ц” в с. Орехово. Както обичайно. Селото е оживено, тъй като в петък и събота ще се проведе традиционния годишен сбор. Опитите ни да придобием бутилка-две бира /по честен път/ обаче срещат яростен отпор у старец с постинсултен вид*, който иначе търпеливо чака в опашка от себеподобни за закупуване на зарзават пред едно от магазинчетата... /после разбирам, че насъщните домати и краставици тук се докарват двукратно седмично и препирните за някой излишен килограм от тях, или подозрение за пререждане на рехавата опашчица може да докарат на човек сериозни ... вербални неприятности и обогатяване на словесния фонд като компенсация/...
Няма как, след адреналиновия изблик се връщаме „у дома” и унило надигаме манерката с водата, докато най-накрая леля Пепа /хазайката/ внезапно цъфва на верандичката о къщата със заветните два литра бира.
Следващия час минава в нищене на лакърдии, а мен накрая внезапно ме обладава инерцията на пътуването та хуквам към местната пещерка която е по високото зад два хълма.
Дъвчейки сандвичи и прегълтайки бирата, моите хора също озадачено хукват след мене. Осветления носим - вода също. На нагоре в стомаха ми весело бълбукат поне литър и половина Пиринско, но въпреки това вземаме разстоянието от селото до дупката рекордно бързо.
При входа оставяме оклюмалата вече Йоана, а ние нахълтваме в дясната галерия. ...Малко снимки.
Владко и Пещерния воин...
Навътре образуванията са доста по-запазени, за щастие варварите тука влизат на няколко минути от входа и като почне галерийката да се изскенжва и обръбва - се отказват.
Връщането към къщата после е също тъй стремително.
От верандата на къщата - червеноопашка май.
След още няколко бири и шепа храна, отивам в банята където установявам че съм забравил за какво съм отишъл. После ми светва, яхам белия кон*, мия се после и накрая лягам почти с кофража. Аре, и утре е ден.
Утре.
След пренапрягането вчера и благодарение на чистия въздух, обичайно ставаме в седем и половина, а тръгваме в девет. Маршрута е стандартния пръстен Орехово-Кабата-Мостовете-Персенк-Орехово. 11-12 часа табан по мои сметки.
Началото е много познато, но вървейки по-нанагоре влизаме в пролома или както се казва там покрай Костен камък.
Пролома се загатва в далечината на 11 часа.
Гледките са яки, няма никой, а за съжаление не си правим труда да направим що годе нормални снимки, бързаме понеже. Аз постоянно бързам днес и то за добро както се оказва.
След водопадите се зареждат черни пътища тук-там с дървосекачи и преди обяд излизаме на Слънчеви поляни.
„Кабата” е име на хижа от миналото, но всъщност представлява конгломерат от къщички и къщурища с руиноподобен вид та с бая зор намираме ъъъ сградата пригодена за пешаци.
Затова пък хората там са достатъчно любезни и дискретни. Има и няколко млади туристи по околните масички под иглолистната сянка срещу входа на нещо като барче.
Там се опиваме с пет бири общо за всички и кола за Йоана срещу 11.20 лв и получаваме ценна информация за понанатък. След 40 минути нега най-сетне потегляме в посока Персенците.
До Мара гидик маркировката е жълта и прясна, но по средата на някаква изоставена хижа ”Атия” за кратко правим и консумираме топла храна от каквото Господ дал. За неангажиращи пешеходци си носим отскоро по 1 бр.консерва с боб, грах и една със свинско в собствен сос. Всичко се смесва, долива се вода, затопля се и после се яде. Кутиите на консервите влизат в употреба за нещо или се изхвърлят в точка А.
Микса е благодатен, а Йоана бърка в канчето преди да съм сложил свинските мускулни уж влакна...
Част от екипировката и то много важна. Познайте хехе чии крака страдат най много за двата не-нато-варени общо взето дни...
След обяда, хората ми искат да се уригнат и да послушат цикадите поне за половин час. Но Васко лош и след като изтича последната капка сос от безценното шведско канче, затърчаваме нагоре по черния път. Не съм шофирал от гъза на географията до тук, за да се излежавам по поляните яяяяя...
Минават петнайсе минути, половин час ... три четвърти час – храната пътешества вече по правия път и глъчката в малката групичка се подновява /въ как бяха уфяхнали преди това.../.
Гробен проход си е Гробен проход*, гората наоколо също.
Едни хахахаха май роднини...
Настроението на групката вече е ултра, няма и помен от стомашните сокове след обяда.
Подмятат се мъдрости и закачки между нас, които клатят околния иголистен ефир и после ромолят и тупуркат из румели – баира с губене на н.в. в посока* хижа Персенк.
На хижата след лакърдии и снимки в гората сме в около 18 часа.
Веднага установявам, че продават развратна бира в една от къщичките и час и нещо си клатим краката.
На слизане давам единя РТ на Йоана и я тормозя с комутатора през 10 минути. Инструкциите са /вече увяхнал тийн е/ ако направи джунгурбаш по пътеката и е в съзнание, първо да натисне комутатора и да ни помоли да ѝ обърнем внимание.
Страшна работа - дете в планината.
В 21 часа сме в Орехово на верандата на къщата.
Там след почти тринайсе часовия тур, почиваме методично някъде до към полунощ...
Следва...
