Отпътуване към Кьонигсзее.
Днес е ден за път и ние от късни зори вече сме в движение.
Търсене на последен кеш в Партеркирхен. DNF.
Отиваме към Берхтесгаден, с близкото езеро Кьонигсзее, водопада, солните мини.... и резиденцията на Хитлер /за която не остава време впоследствие/. Пътьом за разнообразие се отбиваме до някакво градче – Бад Тьолц, ако съдим по надписите. Има няколко кутийки наоколо, а не е и зле да починем на проветрива сянка, ако може покрай река или просто до течаща вода в този най-горещ от последните дни.
Естествено, безплатния паркинг е на една тепсия нажежена зад някакви стари сгради. Нищо... вкарвам координатите в машината и тръгваме на лов за кешове. Градчето не като да е пусто, но хора се виждат рядко. После разбираме, че това е новата му част /санаториално курортната/. Правим няколко тигела между местната Бърза помощ и някаква католическа църква - „Св. Йоханес”, намираме две-три кутийки, а още толкова ги няма.
Еделвайси се хилят от градски саксии...
Покрай „Вратата на розите” в един бръшлян намирам дори грижливо закачени на един чеп ключове от кола. Дано собственика не ме гледа в този момент... Накрая се завъртаме покрай нещо като санаториум. Има и езерце с водни лилии. Първите цъфнали лилии, които виждам тази година. В Бавария хм...
От близкото ресторантче гърмят раздвижващи маршове от жив оркестър в баварски носии, а наоколо се шмугват баби и дядовци и по-младеещи фигуранти с патерици, на проходилки и или просто на двата си крака... Асфалта по алеите е разграфен прецизно ...50 м. – 100 м. – 150... за онагледяване на прогреса на прохождащия отново индивид.
Ресторанта с орекестъра...свирят на 9 часа, не се виждат.
Най-сетне стигаме и до реката. Казва се Изар. Водата е бистра и страшно студена. Накисваме си краката на нещо като плажче и изпитваме това, което по-късно ще кръстя планински оргазъм. Олелелеле кеф, ама голям. По водата плуват патки с патенца и хора с каяци, такива с водни колелета, по-долу - риби. Струва ми се, че рак мести някакъв камък до мен, но изчезва бързо заслепен от слънцето, а може и да е видение от жегата. Половин час след това, изпълзяваме със съжаление из-под моста, където се крием от слънцето и продължаваме разходката към старата част на града.
Тук е по-оживено. Има масички по главната улица. Леят се хектолитри бира и се изяждат купища сладолед. Дежурни музиканти с филцови шапки, къси панталонки и груби обуща извличат ангелски звуци от цигулки и тромпети. Наоколо мирише на безгрижие.
Радо и Ирена си поръчват нещо сладко, а аз се захласвам по сградите наоколо. После кривваме по някаква тясна уличка надолу обратно към реката. През моста за колата. Пътьом минаваме покрай църква с мемориал на заганалите в ПСВ. И розариум. Ах как ухае само...
Мемориала.
Още един плюс. Никой не обръща внимание на щляещи се видимо чужденци. Плюсовете станаха много май.
Към два, въпреки, че колата се е нажежила отвътре като преисподнята, потегляме нататък. Подминаваме градчето Берхтесгаден и отсядаме на близкия до Кьонигсзее къмпинг. Еди колко си евро за разпъване на палатка плюс туристическа такса, плюс..плюс плюс..., плюс още на човек. Калкулацията е малко плашеща но се свиква бързо.
В края на деня се разхождаме по бреговете на самото езеро. Там ни заварва мощен порой. Скриваме се под един навес, отварям си една бира и гледам танца на дъждовните капки по сивото олово на водата.
21 юли.
Днес е ден за разходка по Езерото и един мнооого висок водопад над него... Единственият разрешен транспорт са малки корабчета с ел. двигатели. Начесто са и билетите са валидни през целия ден. Когато потегляме е още тихо и хладно. Корабчето почти безшумно пори вълните. Почти всички пасажери са японци. Повечето щракат постоянно с фотоапарати, телефони и с усти . Останалите чатят и гледат себе си. Екипажа е от капитан и екскурзовод. Вторият обяснява пространно на немски, а Радо превежда.
„Резерватът Кьонигзее е обявен за такъв през 1911 г. и е първият такъв в Германия. Местните от малки са възпитавани в уважение към Голямото езеро и повечето работят тук. Корабчетата са електрически и се произвеждат в близкия град. Едното струва 450 000 евро. Зимата, когато езерото замръзне има надбягвания с шейни по него. По тези места е седалището на европейската федерация по спускане с шейни. Наблизо има хълм, на който е била разположена резиденцията на Хитлер и проч...
Пътя ни е към седем мили, изведнъж, почти по средата, корабчето спира. Капитанът напуска кабината си, моли всички да млъкнат и да престанат да издават по възможност шумни звуци и вади от един съндък лъскав тромпет. И започва да свири към отсрещния отвесен бряг, който се губи в мъглата. Няколко ноти и ехото му отговаря, пак кратка трел към косматото покривало, обгръщащо клекове и бели каменни зъбери - и ехото е насреща и още и още... ехото винаги преглася... Всички мълчат. Забелязвам увиснали японски ченета. Вълшебни минути, които продължават дълго. Аз още чувам простата мелодия и съм там.....................................................................................................................................
После отърсването не е никак лесно. Не съм преживявал толкова тих и свиреп възторг комай от двайсе години.
Е, после всички, кой бързо кой по-бавно излизат от плена на тази магия и продължаваме към отсрещния бряг. Плаването има една спирка, до някаква църква на полуостров – някой слиза, друг се качва, а аз още съм полуанестизиран. Накрая пускаме котва на далечния бряг на Кьонигсзее.
В околностите се разхождат хора от различна възраст, раса и пол. Включваме се към поклонническите тълпи и ние. Пътеката за водопада води покрай горното езеро – Оберзее.
Нататък започва баир и двукраките намаляват. Имаме и кутийка наблизо. Май до място на някаква резиденция на Гьоринг. Откриваме кеша в странна бетонна конструкция, дори оставям една котешка нашивка вътре. После се оказва че кутийките там всъщност са две, но няколко седмици след това разбирам че нашивката благополучно е отпътувала с други кешъри за северна Германия.
В подстъпите към водопада - Рьотбах е почти пусто /13-ти на планетата по височина.Виждат се наблизо само заблудени девойки, но при първия по-сериозен наклон се отказват. Продължаваме сами нагоре.
Скоро достигаме трудно преодолима мокра скала където спираме. Аз правя няколко снимки във вихрушката на пръските студена вода, поседяваме малко под някаква сянка, гледайки чезнещите в облаците върхове покрай Вацман и поемаме обратно...
Долу по поляните народа се е активизирал. Има шум и глъчка, а ние се наплискваме с вода от Оберзее и бавно, много бавно примирайки от кеф се влачим наобратно.
До пристанището има малко заведение, където е грехота човек да не изпие шише бира или чаша ябълков сок.
Докато се хидратираме така, наблюдавам трима полицаи, които нещо оживено коментират със собственика. Лодката им е с бензинов двигател и една от няколкото, които се мотаят по езерото при нужда и са с ДВГ.
Един полицай и още половин се вижда тук.
Накрая удавяме окончателно следобедния мързел и освежени забързваме към поредното корабче. По средата на обратния път се отбиваме за час на полуострова с църквата. Тук е доста многолюдно също. А обичайните тълпи японци размахват пръчки за селфи и си измъчват смартфоните, живота кипи и дори бълбука.
/тълпите са зад кадър. нарочно/
Вече не се гледат, но се пипат...
Не след дълго поомекналите вече крака сами ни отвеждат до малък ресторант. Има доста хора – хапващи пастърва и пийващи нещо жълто ледено и пенливо от огромни халби, та не устояваме на съблазъна, и си поръчваме и ние по един рибок. Порциите са щедри и това е много меко казано...
Като привършваме, с понатежали кореми се връщаме на спирката и се нареждаме на тихо жужащата опашка чакаща поредното корабче. Скоро сме на отправната точка от сутринта и набързо решаваме да оползотворим останалата част от гаснещия ден в търсене на кутийки из Берхтесгаден.
Първом търсим съкровище на някакъв покрит мост, ала Ловешкия такъв. Наблизо се мотаят майка с дете и някакъв небрежно облечен тип с поглед на вундеркинд /или на идиот/. Започвам леко да нервнича. Подозирам във всеки случаен минувач, конкурент-кешър. Ирена ме бъзика изтънко... Радо добавя съответните коментари и мирясвам... тук удряме греда. Нещо може би е имало, но вече го няма никъде.
Втория е наблизо до някакви стаи за гости. Там не особено успешно се правим, че разглеждаме някаква карта на града. Чакаме да се махнат два застаряващи мъгала. Те обаче не бързат. Накрая дядото деликатно ни пита дали не търсим геокеша тук. Мой ред е да гледам като идиот... Едно на едно вече е резултата. Следва пресичане на градчето и изкачване на някакъв хълм ... за разходки и отмора /има пътечки, пейки и закътани места пригодни примерно за любовни ласки или релаксация/. Тук за съжаление резултата става 1:2 не че не ровим из коренища, дупки в тръби и разни други закътани места. Аз дори възбудено опипвам отвсякъде две дебели пейки в рамките поне на 10 минути... ми не. Греда.
На връщане /продължаваме към следващия кеш/ почти се сблъскваме на тясна пътечка с пъхтящ от бързане младеж, вторачен в екрана на смартфона си. Следват го няколко дядовци и баби. Кой куцука, кой с бастун. Устремени като пенсионери за промоция в Лидъл... Всички дишат като охтичави и мърморят на някакъв непознат за мене език. Конкуренция е сигур. В настъпващия мрак срещата на двете групи изглежда доста комично впрочем. Хвърляме си по един недружелюбен поглед и успешно се разминаваме.
А ние продължаваме към следващата цел. То е параклисче на хълма, над централния площад. Там - успех. Отгоре ясно се вижда центъра. В града има някакъв празник или фестивал. Чуват се оркестри, виждат се пълни маси пред заведенията, чува се хорско жужене. „Бял шум” – какъвто не съм срещал отдавна на събития свързани с многолюдие и почепрки.
След като слизаме от хълма, моткаме се из града малко и стигаме площада пред Двореца. Тук няма заведения, тихо е почти не се мяркат хора. Бирариите са някъде отстрани, техният празник продължава, а ние се заседяваме по пейките в полутъмното. Тук за втори път усещам странното докосване до вечноста, както в корабчето с ехото отдеве. Въздухът е топъл, рядко прошумолява някой кола по паветата зад нас, а светлините са приглушени, дори пастелени и покривът на къщата с паното и на замъка се сливат с почерняващото небе.
Аз отмарям на пейка, Радо и Ирена четат плочите на една от стените на двореца и не знам колко време минава...
Накрая мълчаливо тръгваме към следващия и последен за днес кеш. Той е в един розариум близо до центъра. Виждайки мрачната ни решителна стъпка към целта, влюбена двойка рязко прави обратен завой на една от алеите, а ние скоро стигаме целта. После половин час ровим в едни бръшлянови джунгли докато не се сещаме да ползваме осветление. Накрая работата е свършена, следите в логбука оставени и напускаме все така пустия розариум, докато някой не ни е заключил от тази страна на оградата.
В къмпинга пристигаме доста късно, хапваме на две на три в ресторанта есествено...
Една снимка /репродукцирам/ от стената на на ресторанта на някакви другари. Защо се смеят, защо залитат, какво са яли, колко са пили хохохо...
...............и хлътваме по палатките.
Ден последен - 22 юли.
Денят по нищо не предвещава, че е последен. Ранно ставане и тръгване към солните мини в покрайнините на Берхтесгаден. Обаче в сутрешната суматоха Радо набрал на навигацията други солни мини и хоп, не след дълго ето ни в Австрия. Докато се чудим дали да си вземем билет за посещение – рекламите им по нета изглеждат доста постно, на близкия хълм съзирам голама катедрала. Там имаме кутийка, а има и сигурно панорама. Оставяме колата на паркинга до мината и пеша се закатерваме нагоре по стърмна уличка. Горе е много приятно, има дори пейки в двора на църквата и дебела сянка за отмора.
Панорамата. Два странни хълма в далечината,почти като в романтичните филми за море, екзотика и любов.
След като успокояваме дишането и изплезените езици се прибират обратно, тръгваме да дирим кутийката. Тук кеш, там кеш – греда. Скоро са кипяли възстановителни работи по повод свлачище и сигурно нашето съкровище е заминало по пътя си... Аз не се чувствам особено разочарован и хлътвам в отворената църква. Вътре сядам на една пейка и половин час тихо наблюдавам трима пенсионери седящи по-отпред. Най-сетне бабите закуцукват към изхода а дядото защраква с една сапунерка. Вътре няма кой да му направи забележка, а явно при католиците не е проблем снимането в църкви. Затова след като се насищам на богатата интериорна украса, правя и аз една-две снимки тайно за всеки случай. ...
Долу се мятаме в колата и отпрашваме наобратно към Берхтесгаден. Там намираме накрая заветната мина и влизаме с някаква група ученици. Първо всички се покачват на нещо като детско влакче, което представлява една дълга греда, на която се седи разкрачен и всичко това се пързаля доста бързо надуло по релса. Сядам зад Ирена, в случай, и гледам да няма никой мъж зад мене хахахаха. Пързалянето започва почти веднага, преминаваме през тесни каменисти коридори, където осветлението е оскъдно и температурите доста бързо спадат от 38 към 12 С каквато е температурата най-долу според информацията при входа. Накрая влакчето спира и всички се изсипват на площадката, която е и първата отправна точка към подземната екскурзия... По едни устрайства /приличат на допотопен мобилен телефон/ раздадени ни пред входа слушаме на английски историята на мината през годините на нейното развитие. После екскурзовода спира бодрата си реч и сме поканени да се спуснем по задник по една дървена ролба на по-низко ниво / така са слизали миньорите за по-бързо навремето/. Полета връз е доста шеметен, и така като знаем, че ни снимат доволни се разкрещяваме докато порим въздуха надолу. Там разходката продължава. Скоро забелязвам, че стените на галерията, през която се движим, са идеално гладки, а току някой от учениците, когато остане незабелязан, тайничко си близва камъка да се увери, че е солен. Наплюнчвам си пръста и го обтривам в тавана, когато мисля, че никой не ме гледа и близвам и аз. Има сол. По навътре ни показват някаква помпа, която блести като самовар с медните си чаркове. Казват – работила 103 години без прекъсване. И така с тълпата деца накрая стигаме до брега на подземно езеро. Покачваме се на нещо като платформа, люшкаща се в тихата черна вода, сядаме на някакви пейки и светлините изгасват. После по една от стените светват зеленикави и белезникави проекции или холограми??? на изкристализиращата сол, а платформата бавно се плъзва по мастилената повърхност, съвсем тихо е, май се чува малко музика от някъде и това... тук за трети път се усещам ненормално, или хипернормално. Нищо няма значение, почти нищо което съм оставил горе. Съжалявам само, че децата не са до нас. До мен е Ирена. Гледаме се и мълчим.
Накрая магията свършва, и се изкачваме с помоща на влакчето към повърхноста. Там ни лъхва адската жега на юлския следобед, но аз съм още като под анестезия и само се усмихвам глуповато, докато Ирена пазарува някакви дребни сувенирчета и кристали /буци/ сол за спомен. Вън имаме кутийка. Наоколо е толкова горещо, че докато преджобвам влакчето-паметник където е скрита тя, никой не ми обръща внимание. Този път кеша е нормален и натиквам вътре останалите ни бубулички за радост на следващите откриватели.
След туй отскачаме до местния Лидъл, зареждаме се със закуски и няколко бири и се скатавама на гористия бряг на Кьонигсзее далече от хората. Къпането тук явно не се толерира, но не е забранено явно. Бухваме се с Радо във най-чистата и синя вода в Германия и се радваме като деца. Ирена разпуска под една дебела сянка и се наслаждава на хладния ветрец, една ледена кутийка с бира или безалкохолно и безкрайна връзка немски наденички който изпълзява бавно от торбата като малка апетитна анаконда...
Уви времето напредва и накрая порядъчно освежени и нахранени се натоварваме в колата и поемаме към Залцбург. Градът на Моцарт е в Австрия, което впрочем ей къде е и скоро си вземаме довеждане с Радо до мястото където спира автобусът за България.
Там оставяме раниците на ЖП-гаровия дверец . Дворец, дворец .... не греша, от стъкло, метал, мрамор, чисто, блести мирише на хубаво, лицата на хората от бели до съвсем черни през жълти и кафеви и ред, ред.... и напълзяваме града.
Перем направо, времето е малко. В посока старата част, хората се увеличават. Обикновено ни се усмихват насреща. Или така ми се струва.
После дълго дълго обикаляме из чистите улички до тъмно. На Площада брадати музиканти изпълняват нещо. Може да е и от Моцарт. Хората седят по пейките всеки вглъбен в нещо. Я в книга, я в таблет, я в себе си... навсякъде подскачат деца.
Някой като нас просто зяпат. За миг губя кондиция, когато мило ми кимва някаква млада кочияшка от файтон с мощен кон, които често се срещат в историческия център. Впрочем това което оставят конете по паветата никой не се напряга да чисти, поне аз не забелязвам. Вероятно така се пресъздава на макс Моцартовото време.
Зад главния площад има някакво гробище. Докато вървим покрай паметниците се усещам, че често съм сънувал това място. Просто като гледка и усещане без коментар или някакво особено развитие. По-натам от някъде се чува висок женски глас. Според нас някой репетира опера. Наближаваме стара катедрала и тихичко отваряме една голяма скърцаща врата. Влизаме в полумрак и дълго със зяпнали усти слушаме репетицията. Никой никого не гони, има няколко кибици като нас и те мълчат с отворени усти и попиват божествените звуци... после някой хлопва шумно портата и се стряскам. Гледам часовника, времето напредва и тръгваме лека полека обратно към гарата. На моста над река Залцах е стълпотворение. Града от двете му страни се блещи в разноцветни светлини, а от решетките подрънкват хиляди катинари. Някъде на запад, и малко на север, там където има още светлинка, е Бавария, където изкарахме последната седмица.
След като взимаме багажите, зареждам телефоните в нещо като аквариум – изцяло стъклена чакалня с безчет контакти и мека мебел, връз която се е изтегнала Европа и половината Азия и Африка и отиваме да си чакаме возилото на автобусната спирка. Към 2 ч. след полунощ накрая идва пораздрънкан автобус на Юнион Ивкони . Има само две места най-отзад. Шофьорите са любезни доколкото е възможно след 18 часово пътуване от Лондон до тук. По пода между седалките се е натъркалял цял римски лагер. Ама аз пера през тях като германец и братовчедите послушно скачат из тъмното, като големи черни щурци по креслата си. Съседите по задна седалка ни обещават, че утре климатикът, чиято тръба е точно над главата ни, ще запръска с вода и аз угрижен заспивам. Спирките за тоалетна, Словения, Хърватска и Сърбия малко ми се размиват. Накрая преди да влезем в България римляните поиздивяват. Изпотена жена от техните се пръска под мокрите мишници с миризлив дезодорант, друга си е дигнала нечистото краче на предната облегалка и мърда дълги пръсти в унисон с някаква музика от телефон, мъжете се почесват по коремите и подвикват нещо ядосано на шофьора и с тая кавалкада акостираме най-сетна на Централната гара в София.
В автобуса. Тремата тенори и Ирена. Като тримата танкисти и кучето съвсем от различни родове войски. Тея момчета бяха свесни, или четяха книги или спяха.
Долни крайници на римлянка, имитиращи горни и качени на предната облегалка /също римска собственост/.
Чакаме влака за Варна, а аз съм толкова ошашавен, че като си поръчваме бира от едно барче, първо забравям да си я взема, после забравям рестото и накрая забравям масата, на която съм седнал, та бродя с бутилка в ръка докато намеря Ирена.
Това е.
77. Морските кончета винаги пътуват заедно - хванати опашка за опашка.
