Докато по села и паланки „горят ” спорове и клавиатури по датата 9 септември, ние обикновено еднозначно празнуваме някъде. На 9-ти РД на Мама, на 12-ти на Радко. Обикаляме за кешове, или на планина или на море. Приятно да е за нас. Грижите и неволите предоставяме на страстно преживяващите долу.
Този път избрахме Пирин „наобратно”. Отправна точка ни беше хижа „Попови ливади и т.к. там цъфнахме към обяд на самия ден, то имаше предостатъчно време за бързо ходене до Муторог и обратно през Ушите /по прекрасно маркирана пътека/.
Пещеричката близо до вр. Ушите.
Под вр. Свещник.
Близо до Изеялови блата.
Вечерта мина приятно. Говорихме си доста, решихме че тези дни никой друг не ни трябва, пийнахме по малко вино и вода и рано легнахме да спим в розовата ни стая, със звезди и комети по стените /които се виждат само в полунощ/.
На другия ден /10 септември/ в десет сутринта тръгнахме от Ореляк /Митко ни закара с джип под самия връх и спестихме два часа, а и сме го качвали друг път пеш/. След това започна достолепно влачене в посока Бойков връх.
Почивахме рядко и за малко, но на Тодорова поляна спряхме за повече да помислим. Отблизо, идеята ни да качим билото и от там да слезем към Корнишки езера, взе да изглежда доста авантюристично. Човъркайки с една пръчка по земята погледът ми случайно видя и разпарящата се лява обувка /те са ветерани ходили са от Алпите до Проклетия и още къде ли не, и явно им е дошло времето/. Та поговорихме и заедно решихме да зарежем първоначалния план и да стигнем днес до х. Пирин /до езерата друг път и то отдолу, от към селата ще се мърда/. Лесно казано, но до хижата имаше час и нещо а денят не бързаше да свършва*.
Затова решихме да екстензнем през Малина и там да останем поне двайсетина минути. Намалихме темпото и успяхме да се забавим двойно против обичайното, преди да седнем да пием чай , в компанията на двама скучаещи хижари. /аз съгреших и с две глътки бренди**/.
Най-сетне слънцето взе да залязва и чевръсто прибягахме до хижа Пирин. Тя беше празна. Иван – хижаря, седеше в столовата и се чудеше за някаква премъдра дума в кръстословица. Зарадва се като ни позна /ходили сме и друг път по това време/.
Набързо се настанихме, поумихме това-онова и седнахме долу да си говорим. Мама получи и подарък /литър от местното вино/. На тая „страшна” за някои туристи хижа, постоянно ни черпят и угаждат хижарите /ако изобщо ги намерим там/.
На другата сутрин без да се мотаме много хванахме пътеката за Тевно. Малко преди Митрово езеро клекнахме да починем преди последния напън / някои буквално рухнаха на тревата/. Батката, като най-свеж бе изпратен до езерото за вода.
Кралевдворска /дясна/ въпреки многото вайкане и пъшкане, качихме сравнително бързо и неусетно се оказахме пред заслона.
Там времето се точи като мед /или като асфалт в жегата/. Иван е все тъй начумерен , а жена му мила и усмихната. Не пропуснахме да вземем чай и седейки на пейката отпред , се запознахме с двама юнаци и един тип наша възраст, като едно от момчетата беше Радков познат от спортното ориентиране. Поговорихме, разгледахме картата /хартиена/ която носеха и с интерес „открихме” /аз/ че от Тевно има пряка маркировка за Спанополски заслон.
После новите ни познати продължиха по пирамидките към Безбог, а ние направо към Спано поле.
Надолу беше много приятно. Минава се през едни езерца –Чаирски, слиза се бавно, а и хич не си давхаме зор.
Пътечките през клека са идентични и от мързел да следим правилната, малко се поизгубихме, но бързо последва корекция на маршрута. Финалът се очертаваше малко преди залеза. Накрая малко преди финала свършихме водата и почти нарочно се скарахме за да дочакаме да почне да се стъмва...
На заслона ни настаниха в отделно помещение /не гъбките/ поизмихме се и седнахме в горещото ... ресторантче? Столова? Далечната маса бе окупирана от две мили дами и един полугол почерпен тип /от тия, дето като се насмучат, започват да се възприемат сериозно и да говорят с дебел авторитетен глас /. Пийнахме по малко вино и разговорите ни се оживиха. Голия пияница ни хвърляше /от към пет метра/ жежки, недружелюбни погледи /но не смееше да приближи или да ни заговори/. Накрая се хвана за главата дори. Мацките седяха с гръб и нещо успокоително му чуруликаха., ама към 22.30 не изтърпяха и го изритаха да спи. Скоро легнахме и ние.
На 12-ти поздравихме Батката /и той РД/ и тръгнахме да прекосяваме Спаното поле.
Вървяхме доста стегнато и преди обяд бяхме на върха на Бъндеришка порта. Там се запознахме с една девойка, набързо се сприятелихме и всеки си продължи по пътя...
Надоле изчакахме група възрастни испанци да допълзят до заветния превал и бързо се спуснахме към Муратово езеро.
От него, за да не се мъкнем до хижа Вихрен, шорткътнахме през Рибно Бъндеришко ез. Там си позволихме по –дълга кафе пауза. Докато канчето завираше на котлончето, се любувахме на Вихрен отдалеч и на едно чудно полуостровче с характерна мура отблизо. Чат-пат наоколо прошъпуркваха и други туристи в този топъл и слънчев ден.
После продължихме към Тодорина порта. Тя самата се изкачва лесно, особено от на трети ден закоравели пешаци като нас.
Вихрен остава зад гърба ни /често всички се обръщаха тук/...
Козите съвсем не са плашливи.
Горе срещнахме възрастна жена с един дядо. Отмаряха и те / а дядото й набиваше домати и сирене/ и се оглеждаха към половината Пирински езера /виждат се от Тодорина/ с удоволствие и гордост.
Тодорино око.
Слизането към Дамяница не ни затрудни. Наложи се дори малко да екстензнем, /от Амбарица придобихме солиден опит/ за да пристигнем почти по тъмно.
Хижата беше полупразна. Срещнахме Станислав и момчетата от предния ден и си поговорихме сладко-сладко / за Индия, за Елбрус и за много още интересни малки неща и случки/ до късно. После легнахме и спахме до късната сутрин на другия ден.
Йоана беше букнала хотел в Банско, където трябваше да пристигнем след 14 ч. затова се влачехме ужасно бавно надолу. Престарахме се / нарочно се забавихме да пием кафе на някаква машина и да си купим самобръсначки/ и пристигнахме в четири. Целия хотел /абсолютно празен/ яко смърдеше на сероводород, заради близките минерални извори. Игнорирахме миризмата, поумихме си това-онова и се засилихме към вътрешността на градчето, да хапнем нещо. От по-лъскавите меАни /бяхме си облекли чисти дрехи/ ни викаха засукани мустаклии да опитаме от тяхните вина и мезелъци... Ама, понеже не сме правени с пръст..., каката намери някакъв форум на чревоугодници и любители град Банско и пуснахме котва в неугледна на пръв поглед пицария....След като опитахме пиците /ял съм такива само в Ауронцо - Доломити/ и виното там, странното чувство от първия поглед /прогорени на места, но чисти покривки, сервитьор с осветени очи, полутъма, повечето маси празни и мрачни, тих руски говор от недрата на заведението/ се разсея. Останахме много доволни и дори пуснахме бакшиш /обикновено не го правим/. Късно вечерта се прибрахме в хотела и почти веднага си легнахме.
На сутринта хванахме микробус за Софето. Заради навалицата пътуващи, почти в скута ни /на мен и Ирена /настанихме някакво закръглено украинско девойче, женено за местен, което иначе щеше да стърчи в коридора между потните планинци/. До Благоевград си лафихме на майчин език. На въпроса и откъде толкова добре говорим рюсси, измърморих нещо нечленоразделно като в „Двойника” на Тодор Колев. Така весело пътувахме до Благоевград. После тя слезе, а ние продължихме.
В София на гарата, отсядаме постоянно в едно и също заведение. Всеки път момичето на бара се чуди от къде ни /ме, когато съм сам/ познава. Мълчахме загадъчно и този път. Мълчанието е злато. Това е.
*Като ходим на Планина / или въобще някъде/ гледаме да вървим, пътуваме, предвижваме някак си, активно мърдаме – от сутрин до мрак, понеже висенето на светло по - хижи, хотели, градини, басейни, паркове и т.н. е адски дразнещо и до голяма степен се губи смисъла на пътешествието.
** Понеже „походното” ми бренди - Арарат Актамар свърши / при предното ходене някъде/ и преживявахме с десетгодишна „Плиска”.
