Едни такива, малко стари...
Публикувано на: 01.11.06, 11:16
... мисли...
Отхвърлих ги, не исках...
Ненаситна сила – даже демонична, наложи ми.
Огледах се. Признах – на себе си.
Дори на съвеста си!
Мечти човешки – отхвърлени със страх,
желания неистови и пориви далечни
като свободни птици – отиват си с есента...
Годините изпълнени на сцената,
уж истина, а често само
грим, костюм и маска.
Все някой, който иска да си ти,
а истинското ти – къде остава?
Изпяваш ноти, образи създаваш...
Покланяш се. Цветя, аплаузи...
А съвеста – дали тя друг живот поема?
Без самота – самотен?
Или самичък – просто по-богат?
Запълнени са дните - месеци напред,
Защо се луташ - кое е мое? И кой съм аз?
Дали са паралелни – два свята тъй различни?
И двата искат, взимат все от мен!
Обичах, съжалявах, дали и съгрешавах?
Изпитвах страх и тихо колебание,
импулси, пориви и хаос – с много слава,
и вихър от успехи и...даже странно щастие,
но с болката – безмилостна – проклятие?
Копнежа тихичко за миг мълчание
във вечността да отнеса, без страх от неизвестността,
без угризения...
Миг волен –сладостно вълнение, безумни, страстни нощи и ...
тъй нежен, топъл, галещ слънчев ден.
Стремеж-жерава, без да ме изпепелява,
И да – най-сетне вече да призная...
О, струва си, че дишам – в метежа...та даже изтощен да страдам,
но го силно аз усещам – все пак живея!
Да се отпусна, да разреша ...да ме прегърне – ръката нежна...и далечна...
човешко всичко е – каквото ще да става!
Благословенно е да се обича и щедро обичта да се дарява!
Отхвърлих ги, не исках...
Ненаситна сила – даже демонична, наложи ми.
Огледах се. Признах – на себе си.
Дори на съвеста си!
Мечти човешки – отхвърлени със страх,
желания неистови и пориви далечни
като свободни птици – отиват си с есента...
Годините изпълнени на сцената,
уж истина, а често само
грим, костюм и маска.
Все някой, който иска да си ти,
а истинското ти – къде остава?
Изпяваш ноти, образи създаваш...
Покланяш се. Цветя, аплаузи...
А съвеста – дали тя друг живот поема?
Без самота – самотен?
Или самичък – просто по-богат?
Запълнени са дните - месеци напред,
Защо се луташ - кое е мое? И кой съм аз?
Дали са паралелни – два свята тъй различни?
И двата искат, взимат все от мен!
Обичах, съжалявах, дали и съгрешавах?
Изпитвах страх и тихо колебание,
импулси, пориви и хаос – с много слава,
и вихър от успехи и...даже странно щастие,
но с болката – безмилостна – проклятие?
Копнежа тихичко за миг мълчание
във вечността да отнеса, без страх от неизвестността,
без угризения...
Миг волен –сладостно вълнение, безумни, страстни нощи и ...
тъй нежен, топъл, галещ слънчев ден.
Стремеж-жерава, без да ме изпепелява,
И да – най-сетне вече да призная...
О, струва си, че дишам – в метежа...та даже изтощен да страдам,
но го силно аз усещам – все пак живея!
Да се отпусна, да разреша ...да ме прегърне – ръката нежна...и далечна...
човешко всичко е – каквото ще да става!
Благословенно е да се обича и щедро обичта да се дарява!