Аз съм в казармата (на стари години). Разхайтена дружина - все стари запасняци. Разправяме си вицове, псуваме на воля. Тръгнахме на обяд. В столовата – революция. Персоналът стачкува, войничорът тропа с канчетата. Старшините крещят. Нашия надвика всички и ни пусна в отпуск. Минавам покрай гарата в Ловеч (явно съм в Ловеч, където реално съм служил) и проучвам разписанието на влаковете, после тръгвам да търся къде да ям. Влизам в първото капанче и кого срещам вътре - жената. Ама не ми е жена, а сестра. Какво, как, къде? „Ами аз ще си ходя с влака след половин час за Троян” – казвам (петък на обед е). „Ти какво ще правиш?” И жената (сестрата) ме срязва:
- Какво ще правиш в Троян? Ще се забиеш в къщи и ще висиш на компютъра. Пък после „Скучно ми е!” Във Варна си, посред лято, иди на плаж!
- Не ми се ходи. През юни водата е студена (тук в съня ми изплува море като от аватара на Амаранта).
- Добре де, обади се на хазаите си (аз съм следвал във Варна). Виж се с хора!
- Не ми се вижда с тях. Досадни са ми. А сетих се, ще се обадя на Х и У (две клубарки, чиито имена няма да спомена в духа на новото време).
Изваждам тефтерчето с телефоните (аз всъщност нямам – всичко е в мобилния) и започвам да търся. Х …Х …Х – няма я. Търся У - и нея я няма в тефтера. Започвам трескаво да го разлиствам и той се разглобява, щото е с машинка като тия на папките за документи. Листата му се разсипват по земята. Аз се навеждам да ги събера и … се събуждам.
Изкукуригал съм с тоя клуб!
Не си - точно отговаряш на всички изисквания.
) .. като и кажа Що не се обаждаш - Щото не съм ти запазила координатите (толкова и и трябвам, то и аз питам от учтивост де, ама поне телефон пазя). Като и затрябвах наистина един път света обърна 
професор уж, иначе инспектор де ...в реала така да се каже. И съня продължи като се порязах с нож леко по ръката. И раната си остана така - мъничка само. Като...да се порежеш на чаша счупена. 
