Изпитвали ли сте
Публикувано на: 30.07.08, 21:33
това?
Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си - не изисква ли и той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме "творчески момент"; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано - създава се не от един, а най-малко от двама души.
Това възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух - радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост. Не е нужно вече да довършвате изреченията си - половин дума е достатъчна, за да ви разбере събеседникът ви, защото същата мисъл е съзрявала и у него самия... Вашите намеци и алегории, вашите несвързани и противоречиви изрази, които при друг случай биха изглеждали словесни ребуси и за най-проницателните слушатели, сега той проумява с яснотата на човек, получил откровение... В думите, между думите, зад думите идеите вече не пълзят с онази ленива сдържаност на обикновения говор - те сега бликат, пеят, те танцуват! - и този им танц само външно изглежда, че се прекъсва от честите, наситени с безмълвни гласове паузи - всъщност и тогава разговорът през тишината продължава, още по-вглъбен и проникновен.
Това е от едно есе на Цветан Стоянов, писано, естествено, пр.н.е. (в смисъл "нетската ера")
Всъщност нищо не ви питам, само ви го показвам...
Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си - не изисква ли и той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме "творчески момент"; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано - създава се не от един, а най-малко от двама души.
Това възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух - радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост. Не е нужно вече да довършвате изреченията си - половин дума е достатъчна, за да ви разбере събеседникът ви, защото същата мисъл е съзрявала и у него самия... Вашите намеци и алегории, вашите несвързани и противоречиви изрази, които при друг случай биха изглеждали словесни ребуси и за най-проницателните слушатели, сега той проумява с яснотата на човек, получил откровение... В думите, между думите, зад думите идеите вече не пълзят с онази ленива сдържаност на обикновения говор - те сега бликат, пеят, те танцуват! - и този им танц само външно изглежда, че се прекъсва от честите, наситени с безмълвни гласове паузи - всъщност и тогава разговорът през тишината продължава, още по-вглъбен и проникновен.
Това е от едно есе на Цветан Стоянов, писано, естествено, пр.н.е. (в смисъл "нетската ера")
Всъщност нищо не ви питам, само ви го показвам...
