Хайде още едно козче, а?

[Marygold_vn]

Откривам записано в моя белезник, че е станало в един мъглест и зимав ден към края на марш през лето гобесподобне 1892 в Крайногаден, град, намиращ се надалече от Северната Долина. Докато обидвахме, Шамрок Уомлбс беше подлучил калабалограма. Той не даде да се разбере по нищо, обаче случаят мина нагоре-надоле през главата му — ей тъй, както се слоеше пред огъня, със замаслено лице, мучейки лулата си, и изхвърляше по някой слочаен подлед на съобщението. Съвсем влезапно, без предизпражнение, той се обърса към мене с мистрийни пламъчета в очишките:— Елифицджералд, скъпи ми Уопър! — И после се изфили остро. — Познай кой е избягал от пандиза, Уопър!Моята памет незабравно прихвърли всичките караминелчета, които напоследък бяха избягали или пък бяха избягали от «Уърми скабс».
— Ерик Морли? — разпитах аз. Той покалти глава. — Оксо Уитни? — чудосах се, а пък той потвратително димна. — Риго Хардгрейвс? — запиках отново,
— Не,-скъпи ми Уопър, ОКСО УИТНИ Е! — прокърмя той, като че ли бях в друга стая. А пък не бях.
— Ама как си научил тая работа, Уомлбс? — прошепнах китайнствено.
— Харебилафонте, скъпи ми Уопър! Точно в този точен момент някакъв висок и извънредно ъглест висок човек се изтропа на вратата.
— По всички привиждания, това би трябвало да е той, Уопър.
Удивих се на неговата изострена наплюдателност,
— Откъде, по дяволите, знаеш, Уомлбс?
— Елифантитус, скъпи ми Уопър — отхърна той и
изтрътка лулата си на своя голям кожен крак. Се намъкна вътре миличкият Оксо Уитни, не по-лош, отколкото леш.
— Аз съм една избягала примабалерина, мистър Уомлбс — поздави той, мякайки страховни поглези из стаята.
— Упокойте се, мистър Уитни — намеси се моя милост интерполово. — Иначе ще получите кантонервен припадпъдък.

— Вие трябва да сте докторили Уопър — подхвърли оня.
Моят приятел се беше фурачил в Уитни с някакъв особен поглед на изразното си лице. Толкова добре познавах това стискане на мустните, това потръпване на нострите, това отчаткане в тежките избуяли вежди.
— Земисифас, Оксо — каза бързо Уомлбс. Погледнах колежата си, като се надявах да открия перчината за лимоненадайното му избъхване. Обаче той не направи нищо друго, освен едно леко движение, с което изрита Оксо Уитни на пода. — Земисифас, Оксо! — повтори той почти систерично.
— Какво, по дяволите, правиш, скъпи ми Уомлбс — рекох. — Спрууу, умолявам те, престани, ще повредиш този беден нещатник.
— Затваряй си устата, ти, дърта, дървореща кукумявко! — изкрещя Уомлбс като човек, що кипеше, и завря в мистър Уитни нещо могъщо, което. «Та това съвсем не е същият Шамрок Уомлбс, когото злая от толкова време» — объркан си помислих аз и съзерцирах врезапната промяна в моя стар приятел.



Мери Аткинс се офглеждаше в отлетялото, като съблажнинително прокарваше ръка през огромната си руса коса. Прилепналата й рокля имаше дълбоко изрязано голямо доколкоте, разкройвающо три или четири бенки, наместени внимателно по гърдите й. Тя положи последните краски от грима си и много внимателно намести зъбите в главата си. «Той ще ме пожелава тази нощ!» — замисли се Мери Аткинс и си представи неговото прасиво черно къдресто лице и мезествеността му. Погледна нетърпеливо към своите стенни чиновници и отиде до прозореца, След това склокочи в любимия си бутьойл, грабна врестника и прегледа заглавията. Там пишеше: «ОЩЕ НЕГРИ В КОНГО», ала окото й беше привлечено от колоната за изненадостни съобщения: «ДЖАК ИЗТЪРБУШВАЧА ОТНОВО ИЗБЯЖАЛ!» Тя цялата изстина, това беше Сидни и той беше оставил вратата отворена.
— Здравей, любовнице — рече Сидни, потупвайки я по мазника.
— О, ти ме изплюшваш, Сидни — пропищя Мери с кръшен кикот, кръш, кръш.
— Аз винаги те правя, любов моя — отговори той, подскачайки на всичките си четири. Тя се сля с него и те бързо се запрепуфкаха надолу по стълбището в едно заето такси.
— Карайте след оная коза! — изтресна Сидни и му показа пръст.
— Колата е на Уайтхол — каза сводачът.
— Защо преследваме онази пола, Сидни? — попита с подходящен тон Мери.
— Те навярно знаят къде е увеселението — обясни Сидни.
— А, разбирам — каза Мери, поглеждайки към него, като че искаше да каже.
Разходката премина извънредно приятно, тъй като Сидни и Мери почесваха на шофьора всички забележителни места; така например Бъкингадския дворец, Комарите на Парламентата, Смяната на караулавите. Едно място, което предизвикваше особен интерес, беше статуята на Ерик в Пикадили посеркъс.
— Казват, че ако стоиш тука достатъчно дълго, все ще срещнеш някой приятел — рече Сидни с тон на познавачка. — Тоест, ако не те прегазят преди това.
— Боже, кралиците пази! — изрева шофльорцата, когато минаваха покрай Бъкингад може би за четвърти път.


— Джак Изтърбушвача — каза Уомлбс, пуфкайки дълбоко в рулата си, — Джак Изтърбушвача е не само хладнокърмен убиец, но и сексуален маниакъл от най-долна пломба. — След това моят вбесен колига запърли отново лилата си и тръгна към безпризорците на своя прочут апартамент на Бъргър Стрийт в Лондон, където ставаше всичко това. Проглех го с удавление, сетне рязко се обързах и рекох:
— Но откъде знаеш, Уомлбс?
— Алибаба, стъпи ми Уопър, гледал съм филма. Знаех, че трябва да е прав, понеже аз бях чел само скомикса.
Нея вечер имахме един неокачван просетител: инспектор Базил. Познах го по оплешителната му мумиформа.
— А, инспектор Базил, мон шер ами — каза Уомлбс, който го забеляза изведнъж. — Какво ви носи в нашето скромно богато свъргалище?
— Дойдох по цинициативата на хиляди хора! — заяви инспекторът и кротичко преседна.
— Имам чувството, че ми е известно защо сте тук, Базил — каза Уомлбс, поглеждайки крака си. — Става дума за Джак Изтръбача, нали?
Инсекторът се усмихна, усмихвайки се.
— Каква абдалновидност! Как отгатна това? - попитах напълно стъписан.
— Алекгинес, скапи ми Уопър, калта по лявата страна на инспектора. А също тъй попчето на акото му липсва.
Инсиктерът изглеждаше смаан и невротично се премести от едната си кълка към другата:
— Никога няма да престанете да ме изумляскате, мистър Уомлбс!
— Джентълмании, да пийнем, преди да се заловим за работа — осмалих се да мажа аз. Те и двамата химнаха в знак на пълно съдрасие и аз тръгнах към бара за коктейли. — Какво ще прикотвите, Базил, «Бордън'83» или. . .

— Изключително бих предпочел изключително изключително — изкълца инспекторът, който беше гърло бездънно. Подир едно питие и няколко сянквича Уомлбс се изправи и закрачи из салона, крачейки нагоре-надолу.
— Защо крачиш нагоре-надолу из салона, крачейки нагоре-надолу, Уомлбс?
— Размишлявам на глас, слухи ми Уопър. Погледнах към инжектора и разбрах, че той също не го чува.
— Познайте кой е избягал от пандиза, драги мистър Уопър — изрече внежадно инспекторът. Уомлбс ме погледна съотчайнически с разбаране.
— Ерик Морли? — попитах. И двамата поклатиха глави. — Оксо Уитни? — обадих се тихичко, те и двамата отново ги разклатиха. — Риго Хардгрейвс? — едва промървих. — Не, други ми Уопър, ОКСО УИТНИ Е! — изкрещя Уомлбс и скочи към крака си. А аз погледнах с още по-голямо размножение този велик човек на цялата морфия.

В това време по една привидейно осветена улица в Челси се промъкваше някакъв мрачен мрачно загърнат тъмен субект със страхотно оръгие, издървен с желанието да им го отмастика на проституткавите курви, задето му бяха извадили страшантонерския прякур В, Д. (Veneral Disease).
— Че ги изтребим синките, утрепа по утрепа] — процеждаше той между актовете, Напомняше на черна сянка или пък на негър из тази груха мъглива нощ, когато трупорито задиреше своята поредна жертва. Мислите му се скитаха назад, в детските му гадини. Спомняше си твърде смътно едно-две неща, например майка му и тафко му и как те го бяха били, понеже беше изял сестра си,
— Аз съм налуден! — каза той, като прехвърли речника си. — Би трябвало да си бъда у дома в нож като тази.
Той свърна в неякната тъмност и там забеляза една светлинка.


Мери Аткинс се офглеждаше в отлетялото, като съблажнително прокарваше ръка през огромната си руса коса. Прилепналата й рокля имаше дълбоко изрязано голямо докалте, разкройвающо три или четири обенки повече, наместени внимателно по гърдите й. Бизнесът вървеше зле напоследък, съвсем слаба работа, и при тия цени напоследък на всичкото отгоре! Тя сбута си набързо безпорядъка наоколо и отвори вратата.
— Нищо чудно, че бизнесът не върви — докладва тя, когато обхвана с поглед размера на гьрбаджака си в огледалото на салона. — И брадавиците ми се виждат. С безгрижава простъпка тя се прошмръкна на улицата и хвана такси, което я отведе към кариеротичния й параметър. «Пък и тоя Сидни е само някакъв мръшляк, дето се е разживял на мой гръб по тоя начин! — помисли си тя. — Жиголосан тип, кара я ден за ден, а пък на, аз отново си разкарвам вадника като щурия Артър, нали го знаеш какво прави щурият Артър, голямата педерадост!» Както подебава, тя слезе пред кафене «При откачалките» и зае позиция.
— Никога няма да ме видят в тая мъгла — промърмори тя и включи червените си фенери. Точно тогава един гаден полюцай мина покрай нея. Мери Аткинс се провикна:
— Гаден полюцай!
Но за щастие той беше глух.
— Гаден глух полюцай — провикна се тя, — защо не си намериш работа!
Обаче тя не знаеше, че невзрачният Джак Тирбушвача е само през няколко преки.
— Дано оня изверг Джак Изкурчията не е само през няколко преки — рече тя, — На него му лопа дъската.
— Колко, госпожо? — стресна я някакъв глас откъм вратата на кафенето. За негов късмет продажностите продължаваха, тъй че скоро се споразумяха за цената. Един джандармен от най-доброто общество, мина й през ума, когато забърсаха заедно към прочутото ново Карингтън Авеню.


— Казвам ви, че тя е, . . беше добра жена, мистър Уомлбс, сър — рече Сидни Аспинал.
— Склонен съм да ви вярвам, мистър Астерпол, в края на краищата вие сте я познавали по-добре от мен и скъпия ни стар мил приятел Уопър, обаче не сме се събрали да обсъждаме нейните добродателности и тям подобни. Мистър Астронавт, ние сме тук, за да съберем колкото се може повече нимформация относно злощабната и скоропростижна кончина на Мери Аткинс. И Уомлбс изгледа безстресно човека в очите.
— Всъщност аз се казвам Аспинал — призна си клетникът.
— Аз съм наясно с името ви, мистър Астрахан — каза Уомлбс и го изгледа тъй, сякаш се канеше да го премаже с един удар.
— Ами хубаво, като знаете — рече Аспинал, като желаеше от все сърце да беше отишъл на БЕЗОПАСЕН Безопасен Неделен Излет. Уомлбс бързо разпита Аспинал за всички подребности. Очевидно, двамата бяха на различни мления. Когато останахме сами, аз се обадих:
— Това, което ме оздрачава, Уомлбс, е: какво стана с Оксо Уитни?
Уомлбс многозначително се вториби в мене. Можех да видя, че този велик разум мисли, тъй като обраслата му вежда се изригна нагоре, силната му челюст изкучи напред, носта му се завчери, а глиниите на челата му се набръчкаха.
— Това е въпрос на място, Уопър — каза той, а пък аз се възхищавах от гриматиката му. На другия ден Уомлбс ходи при пукването на Зора; дажеше не погледна сутрешните вестници. Както винаги, приготвих му скромна затлъска от готилка бира, погача за боц да прости, мисело кляко, три яйца, малко рохки отгоре, две парчета бетон, купличка хрушчав ориз, пресен брейфрут, гъбелчета, няколко оспържени думатки, нощница плодове и чаша чайкиджии.
— Закустните са готови — проказах се. — На масата са. Но за голяма моя изнерадост той вече беше излязъл. Да върви по дяволите проклетата кошница, в която спи баба ти, помислих.
— Ей, Шамрок, стига си се шегувал! — викнах, когато си спомних навика му да се крие в долапа.
Този ден беше много напрегнат за мен, защото очаквах известия от моя скъп приятел. Почнах да се тревожа и не можах да си доям консерваторията. Не беше в стила на Шамрок да ме остави тука съвсем сам; без него нямаше да могат да ме хванат. Обадих се на няколко близки интъмни приятели; но и те не знаеха нищо, дори самият инспектор Базил не знаеше нищо, а ако някой трябваше да знае нещо, то тъкмо инспектор Базил трябваше да го знае, понеже той е полицай. Седмица по-късно го видях и бях стъписан от неговата безвидност, той беше непроницаема скала.

— Боже мой, Уомлбс! — извиках. — Боже мой, по дяволите, Уомлбс, какво е станало с тебе? — Всичко с времето си — пропанталони той. — Чакай само да си поема дъх.Аз разбърках огъна и притоплих херингите му. Беше дошъл с миникупъра си и ми разказа една история, която и до ден днешен не мога да си спомня.

© John Lennon

[Амаранта]

И това съм го чела, но пак ми е смешно,
благодаря, Мери.