
Странно, но по селския път за Градище има интензивно движение, почти на 5 минути някой вдига прах сърдито из завоите.... До манастира са направени стълби, има и заключена врата с оградка. Аз я прескачам, а Жена ми уповавайки на екзотичните си диети се пропълзява между пръчките на решетката и скалата. Оглеждаме се, снимам малко. Горките стари графити са потънали в нови драсканици.




Тук там личат. Но трудно и с голяма фантазия. Стараем се да обходим всички дупки наоколу. Минават 40 минути и слизаме до колата. Потегляме към Котел. Между Опака и Гагово, вдясно от пътя има чешма с беседка. Там смачкваме една консерва с пилешки дробчета и възстановяваме баланса на течностите... След Попово завиваме на юг от Светлен. Избягвам натоварените пътища отчасти и от интерес, какво ли става далеч от трафика по малките селца. Шосето е удобно и празно, дупки почти няма. Стигаме до едно село с име май Трещеник /като хижата в Рила/. Селото е почти изключително римско.

Намира се до яз. Ястребино. Оглеждаме за бъдещ бивак и забелязвам на отсрещния бряг да пасат стада. Картинката пред нас е пасторална...

Запомням мястото и продължаваме по нашия си път. Прохода Омуртаг – Котел е средно натоварен, трасето е в отлично състояние, а на изхода на Омуртаг обикновенно дебнат хищници...

Пристигаме в Котел късния следобяд, поксрещат ни гостоприемни домакини /приятели на родителите ни/. Мъжът е много колоритна личност, бивш учител, турист, пещерняк, пчелар и бракониер. Черпим се, говорим си и пада мрак.
На другата сутрин се изнизваме рано към разклона за пещ.Приказна. Настилката е от трошени камъни, затова внимавам. Оставяме Астрата на ок. 7 км от града до удобна беседка и продължаваме пеш.


Отклонението за пещерата е почти невидимо, ако човек не е идвал, затова го запаметявам. До самата нея от горския път се катерим по стръмен наклон. Ето я най-сетне решетката. Като ученик съм слизал на класика, сега слязох само до някъде. Горе ме чакаха Жена ми и Дядо Зарко. Реших да не рискувам и се върнах. И тъй и тъй наесен пак ще идваме. Ще я екепираме и ще пуснем дори и Децата. Сетих се и за последната си импровизация на скала. После 4 месеца дрънках с един гипс из паркета в къщи. Продължаваме към Орловата пещера. Котленци и викат – Котленските дупки. Растителността е буйна като в джунгла. Горещо е.

Минаваме през една ниша, удобна за лагеруване и достигаме входа на пещерата.



Трудно се забелязва от пътеката.


С Дядо Зарко включваме осветлението и влизаме. Ирена сяда да си почине на сянка в началото на тунела. Има някакви образувания.

И много прилепи. И купища гуано. Някой беше казал, че в Орловата пещера била втората по големина купчина с гуано в Европа. Първенството дължала френска дупка. Нищо. Затова пък в София е първата по големина купчина с боклук....
В дъното на пещерата не се диша. Прилеповите отпадни продукти са с по-голяма концентрация на миризмата явно. Стотици от мишките си висят на тавана и ги ръсят щедро върху нас.
Обикаляме, малко снимам.








Отдавна е минало обед и се връщаме до колата. Смачкваме поредната консерва гъби с ориз, а Дядото сирене с домати и наденица. Връщаме се в Котел. Посещаваме музея. Много е интересен. На паркинга след това откривам Астрата да плаче с последни напъни на алармата. Елементарно. Забравил съм фаровете и акумулатора умрял... Бутаме, дърпаме, теглиме, псувам внимателно /Жена ми е пристрастна към псувните/ и с помоща на Варненски шофьор на бус потегляме. Благодаря, Колега. После акостираме „в къщи”. Следват сладки беседи и рибена фиеста. Горе дали споменах, че домакина е и рибар. На другата сутрин ставаме пак в 6, дочакваме един приятел на Дядо Зарко, учител по физкултура в местната гимназия и бивш пещерняк и отпрашваме към Медвен. От там пак по трошени камъни, към г.с. Царевец. Целта е пещ. Голямата Маара. Хоризонтална, с образувания. Камъните към горското стопанство са едро трошени, затова внимавам. Резултата е 7 км за 40 минути. При постройките на стопанството Даскала среща свой приятел, и оня ни дава горска карта. Даскала е надъхан, идвал е два пъти тук и не е намерил пещерата. Аз и имам координатите в джипсито, но не знам дали са точни. Потегляме пеша нататък. Отново сме в джунгла.

Наоколу има безброй понори, които ако се разровят ще покажат чудни неща от недрата на Земята . Стигаме до зоната на пещерата. Разделяме се четеримата и започва едно търсене тук.


Минават три часа и на мястото на координатите намирам малка дупка, затрупана почти, от паднало гнило дърво. Не може да се премине. Нямам понятие входа дали е голям, но явно не е това. Другите нищо не намират. Даскала е много умърлушен. Минус три....Успокоявам го, че наесен ще дойдем и ще я изровим изпод земята, ако трябва. Въщаме се. По пътя минаваме покрай гигантски мравуняк.

Жабка:-)

Някъде загърмява, над нас припръсква и ускоряваме крачка.

Пътя до Медвен на връщане е по лесен. Нали го познавам вече. Отбиваме се до Сини вир.

Чудно място. Под бялото на пяната съм аз. Поря водата.

Като скочиш в ледения вир, ако оживееш първата секунда, после си е чисто удоволствие. След къпането, съхнем и тръгваме наобратно. Оставям спътниците ни в Котел и продължаваме към Варна. От село Тича завивам на изток към Мингишево, пътя е много спокоен и настилката е идеална.

После се включваме във Върбица-Преслав и в резултата на това Котел-Варна го пропътуваме за около два часа и нещо без особени стресови ситуации. Уволнението свършва, следват горещите делници. Това е.