За Кента си знаехте, а мен вероятно подозирахте. Да, и аз като него мазохистично се подлагам на изпитания, които свидетелстват за състояние на съзнанието далеч от здравия разум. Всичко в името на това да откриеш интересното, красивото, невъзможното на места, на които нямаш никаква работа.
Едно от тях е самоотверженото лазене из кални теснини десетки метри под земята, където се крие смълчан свят, недокоснат от слънцето.
Откакто се надушихме като крастави магарета през 10 баира, с Кента кроим планове да влезем в Духлата – 17,5км пещерна система /най-дългата в България/ край пернишкото село Боснек. В студентските си години прекарах повече часове из карстовите подземия в района, отколкото на лекции в университета. То затва и не стана от мен преуспяващ икономист…
В интерес на истината не бях влизала в този лабиринт вече 7-8 години и малко се притеснявах дали изобщо ще успея да се ориентирам вътре. Кентa обаче, непреклонен в мерака си да проникне точно в тази дупка, ми рече: “Ако не ме вкараш ще те разнеса из форума и ще ида сам на друга пещера”
Духлата се състои от няколко етажа галерии, подземни реки и множество зали, някои от които /по-отдалечените от входа/ с удивително запазени образувания. С всичките си характеристики тя е една от най-техничните български пещери и неслучайно се радва на огромен интерес от страна както на спелеолози, така и на “куцо и сакато”. Последното често става обект на спасителни акции и поради тази причина от няколко години е въведен рестриктивен режим на достъп. Което означава, че на входа има метална решетка и ключ за нея се дава от кметицата на селото само на пещерняци срещу трите имена, телефон, принадлежност към съответен пещерен клуб, информация относно планираното слизане под земята.... и мила усмивка
Драмата се почна още предната вечер, когато установих , че любимите ми гумени ботуши са изчезнали яко дим. Пък из рядката кал и локвите там, никак не е приятно да газиш /”Да бе, как пък не”- рече прасето в мен
/. След като стъкмих раницата си, нагласих алармата на телефона за 5,10ч, и дадох поръчка за такси за 5,40ч, легнах и заспах неспокоен сън… събуди ме телефонен звън и гласът на диспечърката – “таксито ви чака долу” Ужас!!!! Алармата не беше проработила… 
За 10 минути, противно на всички твърдения за туткането на жените, бях измита, сресана и в пълно бойно снаряжение. Срещата с Кента беше в 6,00ч на Централна автогара, откъдето трябваше да хванем рейса за Перник в 6,20ч Или поне такива бяха плановете, съобразно информацията , с която разполагах от интернет. 20 минути преди отпътуването на автобуса стана ясно, че той отпътува в същия час, ама от автогара Овча Купел. Мале! Бързо превзехме едно такси и срещу 10 лева бяхме откарани до въпросното място. Купувайки билет за дестинацията София-Перник се разсмях на глас, когато ми поискаха нещо като 2,50лв . Излиза, че разстоянието между двата града е в пъти по-евтино от това между две автогари в рамките на един и същ град.Пристигайки в Перник, бяхме ориентирани откъде тръгва съответното возило до Боснек. Седнахме на спирката и зачакахме. Пред нас спря раздрънкан автобус и шумно изхвърляше през ауспуха си отработени газове. Внимателно прочетохме изписаните на табелката имена на селата, които обслужва. Нямаше го нашето. Минути преди часът, в който трябваше да отпътуваме, реших от чисто женско любопитство да се кача и запитам шофьора от тази спирка ли тръгват бусовете до Боснек. Получих отговор:
-Ами айде де , качвайте се, ние натам пътуваме.
-:shocked: Ама на табелката ви не пише Боснек?!
-Ааааа! Пише, пише!
-Как пише, нали досега четох?
-Ами пише бе, момиче, 33 пише!
-Ама аз Боснек искам…
-Ми да де, нали ви казвам – 33 си пише!
-…..
Извод: Все пак да живее женското любопитство!
Дъждовното утро и последиците от малкото сън след снощния концерт на Ди Си, определено действаха приспиващо на Кента. Аз обаче се дивях на люляковите горички покрай пътя и провисналите като вимета подгизнали облаци. След като проведохме среща на високо равнище с кметицата на селото, държахме в ръцете си заветния ключ за Духлата!!! Нищо не ни спираше и след около 40 мин, натъкмени в “пещеризони”, каски, с челници на главата и нездрав блясък в очите, прекрачихме границата разделяща двата свята – светлината и мрака, шумът и тишината, суетата и красотата…
Още с началните метри, “излазени” от нас, бяхме покорени от светещите капчици конденз по стените.Предполагам сте виждали как блестят на слънце след дъжд по паяжините – бяхме заобиколени от хиляди миниатюрни светлинки, които блещукаха като нощно небе. /Снимка ще видите вероятно в пътеписа на Кента/.
За да избегнем опасността от изгубване из разклонените галерии, оставяхме през няколко метра триъгълни хартиени маркерчета, сочещи към изхода. Метър след метър напредвахме и все повече потъвахме в новото измерение. Около нас имаше миниатюрни езерца и стотици сталактити, сталагмити и сталактони.
За съжаление повечето не бяха пощадени от ванадлизма на самозванци, имали дързостта да проникнат в земните недра и оставят там най-лошото от себе си. В тихите подземия единственият шум са капките вода, стичащи се по калцитните формирования. Хилядолетното им съзидателно търпение е украсило скалните кухини с каменни цветя, синтрови свещници, причудливи колонади - неподвижно застинали в гордо безмълвие
Удивително дори за мен, след пауза от 7-8 годиии, успях да намеря пътя към мястото , където исках да стигнем. Костваше ни около 1ч лазене и ходене. Това е огромна зала, наречена Уринарника с изключително красиви образувани, на чийто вход гордо се извисява еднометров сталагмит, наричан гальовно от спелеолозите – Пеещият х*й. Тъй като си бяхме поставили контролно време за излизане, решихме да направим обратен завой към изхода.
Кента бе изпаднал в мълчалив възторг и правеше снимки буквално на всяка локвичка и висулка
Излизайки навън, ме посрещна уханието на цъфнали дървета и храсти. Никога не го бях усещала толкова осезаемо. Околните хълмове бяха потънали в зеленина и туфи жълти цветя. “Горният” свят бе изпълнен с цветове, миризми, движение, шумове, светлина…и дъжд. На входа на пещерата се снимахме за спомен и ме хвана яд, че не го бяхме направили и преди проникването, за да се види как изглеждаме “преди и след”. Кални от глава до пети
Всичко е добре, когато завършва с бира.
Седяхме под чадъра на местната кръчма и, потънали в сладки приказки, се дивяхме на възвишенията край селото. Върховете им се губеха в ниските дъждовни облаци.Чувствах се привилегирована и щастлива, че съм от малцината, които са били в досег с уникалния свят на Духлата– там, където светлината е само спомен, но безмълвният мрак ни връща още повече в нас си, за да станем едно със Земята. Напускайки Боснек, носех в сърцето си още едно измерение на щастието.
Кенте,
Друг път
Като тоз път,
Толкоз път
С теб –
Всеки път!
Благодаря!
:rotfl24::rotfl24:
Ония нещастници от арапя даже душове си нямаха и идваха при нас да се къпят
