Приятна вечер

[holi_day]

http://www.nedialko.net/songs.php?w=8&page=

и много любов... земна и извънземна... тиха и дива... спокойна и трепетна...


:blum:

[Мнемозина]

Като ще е спокойно, много обичам Рилке:

По пътя към нощта мечтая
сънят да ме възнагради,
с целувка в тихата ми стая
челото ми да разхлади.

Копнея по звездите бистри.
Денят е малък, а нощта
огромна, с граници сребристи
На приказка прилича тя.

[latrevw]

Като ще е спокойно, много обичам Рилке:

По пътя към нощта мечтая
сънят да ме възнагради,
с целувка в тихата ми стая
челото ми да разхлади.

Копнея по звездите бистри.
Денят е малък, а нощта
огромна, с граници сребристи
На приказка прилича тя.

страхотно е! благодаря!

[Ън]

По рождение съм ангел





По рождение съм ангел.

Но болка пожелах -

и ето имам -

и кръв, и вени,

устни, в болка осолени.

Погален гасне този залез

със дим -

съмнение,

целувка-хлад.

Душице моя,

воално в сянка остани,

не искай,

не дишай,

не трепти -

надежда угаси.

Така полезно е да се мълчи...

Изчезване на видимия лик,

роза за мен от смъртта.

Черен плащ на мойте рамене,

стъкан от вашата утеха.

Как? Не можахте ли час

в Гетсимания с мене да бдите?

Къде били сте досега,

безгласни мои ангели,

безвластни мои мечти,

дали сирак не съм?

Дали не бях призван

на тоз позорен стълб

навръх безсилните си вопли?

Уморен.

Оловни ръце от прегръдки,

железни гърди,

нащърбени длани,

рамене раздробени

и срам...

Уморен.

На място, где крилата бяха -

две вечно пресни рани.

Изтръгнати,

обезкървени,

конвулсно трепкат във праха

и без да знаят тез крила

напевно пляскат още -

свободни все така.



Мирослав Михов

[holi_day]

Душице

май ползваш тая дума като обръщение

[holi_day]

Илина Георгиева - ENIGMA


Не, не мога да пиша за теб,
ти си твърде дълбоко в мене,
всяка дума и стих и куплет
те отнема, отнема, отнема..
не не мога да пиша за теб,
как да вкарам внезапното ти
във един изримуван портрет
на обесени в мрака мечти,
там на клона, където катерехме
жадни устни, ръце и очи..
Не, не мога да пиша за теб..
Аз и ти.
Аз и ти..
Замълчи.

***


Раздялата е просто снимката,
в която вече няма ти,
раздялата е просто залезът
на някакви мечти.

И улиците просто сиви са,
и хората са анекдоти
от книгата
за ужаса
на някакви животи.

Раздялата е тръгване
обратно към леглото,
прозорците и стаята,
в която
си самотен.

Раздялата е гумичка
в картинката за щастие
раздялата е думичка,
готова да порасне,
без детство и без време..

Раздялата - вълшебница,
готова да те вземе .

Раздялата е тази,
със златните крила
към нощите безкрайни,
към куклени тела
раздялата е път
към нови чудеса,
раздялата е тялото
на нечия сълза..

Раздялата-
във огъня на новото-
вода,
раздялата -
убийство на някакви деца
макар и неродени,
но мъртви от сега.

Раздялата е просто един безкраен ден,
разтегнал се в живот- безименен, студен.

Раздялата е торта, в която за свещи
изгарят се сърца, които ги боли
и после се отрязва за всеки на света
парченце от разлистена
и смачкана
душа.

***


Аз не мога да бъда измислена,
аз не мога да бъда човек
и боли ме понякога искайки
да живея, да бъда до теб,
но съм толкова, толкова
призрачна
имам само очи и душа,
помогни ми
запалил си огъня,
позволи ми сега да горя
и когато изчезна във тъмното
и когато докрай изгоря,
ти вземи от лъчите на слънцето,
съживи моя свят в пепелта,
за да бъда, да бъда пак феникс
и да мога до теб да летя
разбери, разбери ме
сега
аз съм мъртва,
аз нямам крила..
имам нужда от много любов
нечовешка, до край нелогична
имам нужда от много любов..
не , не искам да бъда различна,
този страх носи смърт и тъга
този страх, този страх ме разсича,
аз не мога да бъда сама
имам нужда да бъда обичана..


***


Тя влиза в домовете ни и носи
усмивки, натежали от изкуственост,
олющени от времето въпроси
на устните ни лягат пак
и будим се... а утрото-
един безкраен, тежък мрак.

Какво като душите ни слънца са
щом космосът е тъмен ров,
във който хвърлихме мечтите си
и вярата в човешката любов.

Какво като сме тук, като живеем
какво като сме здрави и "добри",
какво като понякога се смеем,
щом болката до нас крещи,
щом улиците пълни са със мъка
със глад и сведени глави,
с тела, отпуснати на пътя,
облегнати в студените стени,
щом къщите ни черни са със викове
с мълчание по-тежко от вина,
с ръце, протегнати за помощ,
с прегърнали спринцовките деца.

Човешко ли е да мълчим пред болката,
пред нашата, пред чуждата, пред чуждата!
Човешко ли е да останем същите,
когато улиците, къщите
пропити са със ужаса на гладните,
на болни, и сами, и нечестиви
и само пламъкът в очите им
да шепне , че са още живи.

И колко самолюбно и жестоко,
и колко е нелепо в този миг,
човека да се радва на живота
усмихнат сякаш и честит.

И кой по-лош е?
Не убиеца!
А този,
който гледа безпристрастно,
защото даже и омразата
е по-добра от всички маски,
с които се покриват хората
да скрият свойта безучастност.
А болката и тях изяжда,
изяжда ги със мислите,
със мислите
на хилядите апатични,
забравили за обич хора,
щастливи сякаш, но безлични.

Нещастието винаги се спира
в сърцето на един човек
и всяко малко зло
превръща в сила,
и всеки миг удавя в мрак
и казват адът е в земята,
но адът е една идея,
защото болката не е съдията,
а само прокурора,
защото още има шепа хора,
които да се борят с нея.

И всъщност не е от значение
дали убийци са или светци,
когато в тяхно обкръжение
нещастието даже замълчи,
когато в този обругаван
или възпяван страшен век,
раняван , лъган и предаван,
останал си човек.


Илина Георгиева - ENIGMA

[Глас в пустиня]

Енигмата дет е за добрУтро по ми пасна некак.
Мерси и за двете обаче!

[Ън]

Душице

май ползваш тая дума като обръщение

Да, често Но стихотворението не е мое, както съм и написал отдолу, де

[snowprincess]

НЕЖНОСТ

Станка Пенчева

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи...
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен...

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра...
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

[Semiramis]

http://www.nedialko.net/songs.php?w=8&page=

и много любов... земна и извънземна... тиха и дива... спокойна и трепетна...


:blum:

супер е!

[holi_day]

Да, често Но стихотворението не е мое, както съм и написал отдолу, де

да
"душицата на тате"

[Ън]

Да, често Но стихотворението не е мое, както съм и написал отдолу, де

да
"душицата на тате"

Не точно:lol:
"На татко душицата златна"

[holi_day]

Не точно:lol:
"На татко душицата златна"

хахах да
и на човек отстрани му става ино мило и разнежено такова