Пътуването ни започна от Рилския манастир – място, колкото и традиционно, толкова и магнетично.
Винаги ме е впечатлявала тази света обител и винаги съм я разучавала захласната. Е, и тук наруших правилата... Не спазих изискването да вляза в двора на манастира с покрити рамене и крака, а подучена от тъмните сили вероятно, си отидох там с къси панталонки и потник. То такава жега си беше, че не знам как иначе бих могла да бъда облечена. Е, отнесох заслуженото мъмрене на един свещеник и смирено взех услужливо подадените ми наметала, че да се загърна преди да вляза в църквата. Мислех си дали дядо Боже е оценил жеста ми, или всичко си остава само в моята глава... и тази на свещеника. Не обичам догмите и това си е! Според мен те отдалечават от Бога и подклаждат страха ти от неговия гняв, вместо да преизпълнят сърцето ти с любов, с каквато трябва да се влиза в храма...
Вечерта след посещаването на манастира спахме на Кирилова поляна. Избрахме си едно хубаво местенце край реката и вечеряхме под звуците на бъбрещото поточе.
Гледката над Кирилова поляна - Мальовица!
Всичко би било просто прекрасно, ако не обръщахме внимание на тоновете боклуци, които се пилееха край нас. То не бяха памперси и консерви, не бяха захвърлени обувки и торби... Причината за цялата тази мръсотия беше празникът от предния ден, 15 август – Рождество Богородично. По този повод манастирът бива посещаван от орди цигани, /братя християни!/, които разполагат табуните си из целия регион и като си тръгнат, е като след апокалипсис. За щастие обаче на 17 август рано сутринта, още спящи в палатките, бяхме наобиколени от други орди, но този път те бяха пратеници на белите сили. Дойдоха хора, които за кратко време почистиха района и той отново придоби приличен вид. Е, няма да издребнявам за бирените капачки и фасовете цигари, които си останаха полузарити сред листата...
Пробудени напълно от сутрешното скорострелно почистване, събрахме набързо палатките и отидохме да закусим с прословутите мекици до Рилския манастир. Вярно е, че по-вкусни мекици не съм яла, и е вярно също, че е заради мястото, а не заради мекиците.
Вече сити, задоволили също и глада си на наблюдатели, се метнахме в колата и отпрашихме вече към по-сериозната цел – 7-те Рилски езера. Е, имаше идея да се качим пеша до тях, някакви си 6-7 часа ни трябваха само и то само отвесно качване, ама си измислихме достатъчно доводи, които натежаха в полза на автомобилния туризъм. Е, само за момента де. Оставихме возилото на паркинга на хижа Пионерска, спазарихме се с охраната да ни таксува за 2 дни само /по 5 лв. на ден/, а ние останахме 5 дни. И охраната доволна, и ние доволни.
И сега започва истинското приключение!! В Рила сме, Езерата са пред нас, върховете също – достатъчен повод да ти поникнат крила и да тръгнеш устремено нагоре. Разбира се, че не ползвахме лифта. Докато краката ме държат и имат сили да вървя, лифт на това място няма да ползвам.
Стигнахме до Старата хижа за около 3 часа, но правихме и доста почивки. Ако зависеше от мен, нямаше да се спра, докато не стигна до Езерата, но аверите ме „укротяваха” и спирахме от време да време да откъснем някоя забравена малинка.
Сапарева баня, видяна от птичи поглед
Старата хижа
Пребиваването ни на Езерата съвпадна по време със събора на Бялото братство. По този повод районът около Езерата се изпълва с всякакви чудаци – знахари, астролози, физици, историци, хомеопати, мислители... и всеки се чувства в свои води, тъй като открито може да сподели своите мисли и те да бъдат приети радушно от останалите. Така ние имахме късмета да се засечем на вр.Кабул с един историк, който ни представи историята на България по съвесем различен от учебниците начин. И тази история би ме накарала да се гордея, че съм българка и да махна с ръка на репутацията, която сме си докарали в момента. След като се разделихме с Кабул, историкът си поговори с върха, като ясно искаше да подчертае, че отдавна е усвоил този език. А като се разделихме и нашата групичка продължи за вр.Отовица, историкът каза, че ще се договори с нашия връх да не ни духа много вятър... Е, казахме му, че и ние ги умеем тия работи и се разделихме по живо, по здраво. Показността ни дойде малко в повече, тия работи трябва да стават вътре в сърцето.
Четири пълни дни бяхме на Езерата и през това време обиколихме всички езера в региона, изкачихме всички върхове, пребродихме всички пътеки. Мернахме отдалече и Урдините езера, и яз.Калин. Дивяхме се на красотите, благодаряхме от цяло сърце, че природата ни съдейства с такова хубаво време, излежавахме се по полянките, разхлаждахме се край бистрите води на езерата...
Край Рибното езеро
Отражения
ез.Бъбрека
Популярното име на това езеро е Окото, а окултното - Сърцето.
Аз съм възприела алтернативното му име, тъй като формата на езерото наистина е като на сърце.
Едно от Урдините езера
Паневритмията, видяна от вр.Кабул
Поглед от вр.Отовица
Панорама към 7те езера
Новата хижа /или х-л Рилски езера/
Така неусетно измина седмицата и дойде време да се връщаме обратно. И тогава усетихме плюса от това, че не бяхме се качили пеша от Рилския манастир. Защото в последния ден от почивката ни намерихме време да се смъкнем бързо в низините, да минем през Пазарджик за едно кафе и похапване на диня при приятели, да наобиколим и района на Марица-Изток /по работа/ и вечерта да долетим в Жеравна за фестивала на фолклорната носия. Но за съжаление не можахме да вземем участие във фестивала, тъй като изрично условие за това беше наличието на фолклорна носия, а ние нямахме такива. Имаше опция и за наемане, но цените варираха между 60-90 лв., така че ние любезно поблагодарихме и преглътнахме факта, че няма да можем да видим нестинарските танци, за които вече се подготвяше буйна жарава. Оказахме се неподготвени за фестивала, но след като негодуванието ни попремина разбрахме, че идеята за участие във фестивала само с фолклорна носия е много добра, защото това наистина създаваше една много хубава атмосфера. Бяха забранени също камерите и фотоапаратите. Въобще организаторите се бяха постарали да се представят като големи традиционалисти и местното население се беше приспособило много добре към това изискване. Отвсякъде се носеха тълпи от хора, облечени в народни носии; цели семейства отиваха към мястото на събора в този вид. Интересна картина представляваше едно ново Ауди, от което се изсипа едно циганско семейство и всички бяха облечени в носии. За догодина ще знаем и ще се подготвим предварително за фестивала! Тази година се разминахме само с возене в кабриолет /който аз неволно нарекох каруца, за ужас на кочияша/ и с добро похапване в жеравненска механа.
В тъмна доба пристигнахме благополучно във Варна, като не знаехме дали потъркваме очи от това, че ни се спи, или че все още не можем да повярваме, че една хубава приказка е свършила...
Честно казано, забавих се доста с този пътепис, но го написах заради вас 
