От Суворово потеглихме на сакралната дата 11-ти септември и след около два часа вече търсех в Несебър платен паркинг. Бях получил досатъчно убедителна информация за изключителната любов и уважение, което изпитва местната служба на КАТ към автомобилите с варненска регистрация, та реших, че е по-добре да се изръсим два-три лева за платен паркинг, отколкото да ходим да търсим колата после в някой депо /за да я откупим срещу една вечеря за двама в не много претенциозен ресторант/. След като се откопчихме със зор от словоохотливия пазач на намерения паркинг, бодро забързахме към Стария град. Покрай морето духаше доста и мечтите за морска баня на децата си останаха в тежката торба с хавлии и бански, които каката безропотно мъкнеше под мишницата си.
В Стария град първо посетихме музея където Радко мина метър за ненавършени /утре щеше да навършва/ години и после се смесихме с тълпата.
Какви смокини само...
При кръстосването на тесните улички ни глождеше леко разочарование, понеже старите къщи и църкви бяха затрупани от купчина всевъзможни сергии, където се продаваха най-поразителни боклуци.
Гледката от края на града към морето леко притъпи гадното чуство. Хем е септември. Мога да си представя какво става тук в средата на лятото....Решихме, че следващия път ще дойдем пак през някой студен и дъждовен ноемврийски ден, а ако има и леден вятър и суграшица може да останем и ден два... Както и да е, след като приключихме с културната част бързо се върнахме до Новаия Град, взех Астрата от подземния паркинг и след като търпеливо изслушах житието и кахърите на пазача-Демостен, внимателно отпътувахме за среща с нашите приятели, с които смятахме да прекараме остатъка от екскурзията в с. Паницово. Някъде в бетонните джунгли на Сл. Бряг, в местен хипермаркет напълних една количка с бутилки, тарелки, хляб и се отправихме към Дюлинския проход. След глъчката долу по крайбрежието, пустия път в Планината си беше направо безумно приятен. На вилата, след няколко освежителни бири се разходихме /туристическа част/ до едно близко дере
..... където Каката намери нещо в една дупка, но не каза какво:lol:
После неусетно слънцето започна да клони на запад, приготвихме барбекюто и запасите си за некултурната част на вечерта...
В приказки и наздравици стана полунощ и всеки се оттегли в черупката си.
На другата сутрин след освежително кафе за всички без мен, припалихме към Козница. Карах на първа почти през цялото време надолу и никъде не опрях. На краката ми бяха новите ми руски армейски ботуши, които смятах да изпробвам как ходят. При слизането надолу към речното легло сбърках малко пътеката та се наложи да пошляпаме нагоре по течението по водата.
Още не е жаба...
На мене с ботушите ми толкова ми и пукаше де, но на другите им се наложи с часовникарска точност да скачат из камънаците за да не се измокрят... Накрая пристигнахме на нашия вир с чешмата и аз блажено се опънах до водата. Децата обаче се съблякоха мълниеносно и цамбурнаха в дълбокото.
Излязоха чак когато устните им придобиха всички оттенъци на синьото и се нахвърлиха върху храната, която бяхме взели от остатъците от вечерята /кюфтета, кебапчета, хляб и две-три пържоли мазни/. След като асимилирахме почти всичко до дупка, се закатерихме наобратно към колите по правилната пътека, която за всеки случай ковнах на джипсито. Нещо ми се беше скапало настроението и тонуса, а това означаваше че скоро ще завали, та накрая ускорихме крачката. Нагоре все пак опрях, но веднъж. Горе на вилата след няколко смени в банята се заехме със салатите, разпалките, вредните мазни месища и смъртоносния алкохол /все разни такива ужасни неща/...В понеделник около 11 потеглихме за вкъщи. Закупуването на тенекия мед в Билка се провали поради преклонната възраст на дядото, който бяха оставили за продавач и непреодолимата езикова бариера, та си направихме по-голяма почивка на Чудните скали.
Оттам, децата да не са капо с плажа, ме изнудиха да минем през Шкорпиловци да се покъпят в морето, от което накрая илязоха тичешком с тракащи зъби.
После се прибрахме във Варна.
Ами това е.
. Направи ме съпричастна към екскурзията. А децата ти са големи сладурковци. 
А децата ви с всеки нов разказ ми изглеждат все по-пораснали и по-пораснали...
