От български автор/източници за разнообразие :)

[ELBI]

Дотук османците съобразявали управлението си почти изцяло с шериата [мюсюлманско духовно право]. Но специфичните реалности в тяхната прекалено пъстра по състав държава наложили успоредно с традиционното им духовно право да бъде създадена и светска кодификация – канунът (от гръцкото „канон”).... При сравнение се оказва, че новооснованта Османска империя се намирала на равнището, отразено в Бургундската или в Салическата правда – едно състояние на преход от племенна организация към държава.
Не по-малко съществена била дейността на Мехмед I I в практическото изграждане на тимарската [ военен лен в системата на спахилъка с приход до 20 000 акчета] система. Званието си Завоевател той получил не само заради това, че свършил с Византия, като превзел Константинопол, но най-вече за ликвидирането на сетните остатъци от княжествата на селджикидите в Анадола. ... Завоевателят секуларизирал – в крещящо противоречие с шериата – всички аграрни вакъфи [фондация, предназначена за благотворителни, благоустройствени цели или с цел да осигури имущество на завещателя за потомците му] и ги поделил на тимари, с което удвоил приходите за спахилъка и определено подчертал значението на спахийството в цялостната структура на империята.
Най-големи усилия да заздрави тимарската система и внесе ред в нея положил Сюлейман I (1520-1566). Наречен с право Кануни (Законодателя), през неговото управление били създадени законници за всеки отделен санджак на империята, в които се отчитали местните особености на терена, традициите, пазара и пр. В обемистото законодателство на този султан, чието време отбелязва разцвета на Османската империя, е отразена с пълна сила концепцията за централизма... При запознаване с това законодателство оставаме с впечатлението, че дотолкоз стройна. Логично издържана и фунционална система на управление и експлоатация едва ли е съществувала в друго средновековно общество.
Както личи от богатата документация по спахилъка, тимарът бил не земевладение в точния смисъл на думата, а отчисление на част от централизираната поземлена рента, над която имал строг контрол фискът. ... Срещу своя доход спахията бил длъжен да поддържа кон, а ако тимарът му надвишавал минимума (различен за различни области) – и допълнителен боец, когото да води на поход. Тимарът не бил нито отчуждаем – титулярът му не можел да го продаде, менява, заложи, - нито онаследяван.
...
Голяма част от нашите и чуждите османисти обаче приемат спахията за основен експлоататор на раята, та и за феодал. Причината за това лежи в самата документална база по въпроса. ... Тази колосална отчетност – да не говорим за останалите видове, посветени на спахилъка документи – създава убеждението, че той представлявал всеобхватна система, която османистите приемат за „феодално земевладенеи”. А би трябвало неминуемо да се запитаме: при кой феодализъм държавната хазна е държала сметка за всяка пара, прибирана от феодала? Щом законодателството и администрацията така зорко контролирали тимариотите и най-вече приходите им, дали спахията бил лице привилегировано? Нали всевъзможните феодални привилегии поначало биват обичайни, въпрос на надмощие и произвол, в които централната власт нямала възможност за намеса. Първата такава привилегия е имунитетът. А къде го имунитета на спахията с приход колкото да изхрани коня си? Не е ли по-уместно да го сравним със западноевропейския рицар, формално зачислен сред благородничеството (каквото тук се представлявало от „военните”)?. Или пък Османскта империя с право е смятана за някакъв „демократично деспотичен” феодализъм?

[ от речника на специфични термини на стр. 254]
История на България, изд. къща Христо Ботев, София 1994, Стр. 145-149

[ELBI]

[говорейки за едрите феодали] Всевластни из провинциите, където се простирали техните земи, сега те не криели стремежа си към самовластие. Местните органи на центъра не били в състояние да им попречат, тъй като той нмал средства да поддържа ефективни репресивни сили из отдалечените райони. Донякъде и донякога такава роля следвало да играе еничарството, пръснато из всички градове на империята. Не че то действувало по заповедите на Портата или на своя истанбулски ага, но дивият произвол, който упражнявало там, не само всявал страх у раята, но и обуздавал възможните самозванци по места. През XVII в. обаче еничарите дотолкоз били се откъснали от първоначалното си предназначение, забогатели от лихварство, търговия и изнудване, че на тгях Портата не можела да разчита нито като на участници в бойните и предприятия, нито като на блюстители на интересите и из провинциите. Още по-зле дори: понеже тъкмо еничарството особено се замогнало, ползвайки се от привилегиите си, то се явявало нескрит привърженик на децентрализацията, действъвало в полза на местната, а не на държавната власт. Истанбулското пък еничарство, някогашната преторианска гвардия на султана, се претворило в опасна сбирщина, пред която треперили гражданите, а и Високата порта.

ibid, Стр. 156

[ELBI]

Прочее, така посочените от кадията, а уж изборни аяни, тоест „очи” на властта (тук за отбелязване е множественото число), трябвало да осигурят успешното събиране на данъците. Но след средата на XVII в. терминът бива отнесен към коренно друга, към спомнтанно утвърдила се институция, пак грдска по същество. ... Той {аянът} по правило издържал според парите си дружина от професионални насилници – от онези, които не се явявали на поход по султанов призив. За разлика от султана аянът плащал, и то добре. А бойците му били необходими, първо за неговия „избор”, за утвърждаването му като властник над района и, второ, за да отстоява срещу не един съперник своята позиция. ...
[говорейки за „Разбойничеството”]Тук той бил подпомогнат от самата централна власт, която – бидейки без приходи и без сносна армия – потърсила спасение в „местните войски”, от които се надявала да комплектува поход. Тях – всъщност своите платени дружини – трябвало да доведат под знамената аяните. Няма защо да се дивим, че през XVIII и началото на XIX в. ни една бойна кампания на Портата не приключвала успешно. Разнопосочната сбирщина, която тя подкарвала срещу врага, обикновено се пръсвала още преди да наближи бойния театър.
...
Нека подчертаем, че първите и – оказва се – неизлечими урони нанесли на Високата порта не поробените, ами мюсюлманските провинциални нотабили, изградили могъществото си в разрез с държавната йерархия. Отцепничеството, друга типична черта на късния феодализъм, било върховна проява на анархията не само из Румелия, но и из Анадола, Леванта, Северна Африка. В българските земи този период е останал с названието „кърджалийско време”, макар че не кърдждалийството било определящият го компонент. По-скоро – аянлъкът и родените от неговия триумф над централизма местни структури. Излишно е в тях да търсим единство, те зависели от локалните условия. И тъкмо затуй били по-адекватни на разнородната картина, каквато представлявали османските провинции по онова време...
Реалността, създала се из Румелия през „кърджалийско време”, разкрива още една, характерна за развития феодализъм черта: поделяне на политическата власт. За населението от определен район най-могъщият местен първенец – аян или самовластен паша – бил не само земевладелец, но и управник, и военачалник.

Ibid. 158-160