Аз много обичам. Няма друго превозно средство, което да предполага непредвидима комуникация.
Ама съвсем като интернет е.
Качвам се и хвърлям багажа в купето, разсеяно отбелязвам, че на мен ми се е паднало най-пълното във вагона, и слизам на перона за прощална цигара с майка ми.
Когато се връщам, се свивам на мястото си и потъвам в своите си мисли.
Постепенно обаче слухът ми започва да фиксира изречения от течащия край мен разговор и започвам да оглеждам спътниците си.
Дядо 1 - жилаво, сухо и жизнено старче с раница (не беше на гърба му, но щеше да му подхожда).
Дядо 2 - достолепен възпълен човек на видима възраст 75 години, със светъл костюм и шапка.
Дядо 3 - така и не успях да го огледам и ослушам.
В момента, в който слухът ми залепва, Дядо 1 казва, че ако не ходи по 10 км на ден, не се чувства добре. Следва описание на ежедневния му маршрут. Удивление от другите двама и коментар, че то така без нищо до 90-годишна възраст не се стига. Възхищения от жизнеността му.
Дядо 2 със съжаление отбелязва, че просто са му здрави краката, а неговите го болят и не може да ходи.
Дядо 1 споделя, че чака с нетърпение да види как ще го посрещне приятелят му сега като се прибере. Става дума за метър и половина дълъг смок, който (тук пропуснах какво правеше). И че се е притеснявал може ли тоя смок да влезе в къщата му и да го удуши, докато спи.
Дядо 2 го успокоява: къщата на едно семейство се подпалила и наред с другия ужас те изумени видели как изпод дюшемето изпълзяват 40 кралски кобри, с които явно години наред са съжителствали, без да знаят. (Аз съм невидима, мълча, и не питам в кой край на България се е случило.
) Изводът - животните не нападат, ако не е за храна и не се чувстват застрашени. Хората са единствените, които убиват за удоволствие. Затова римляните били казали "Хомо хомини лупус ест". А Цицерон твърдял следното "Не всеки може да бъде богат, не всеки може да бъде известен, но всеки може да бъде добър". Оттук се минава към "колко свестни бяха хората едно време, пък сега..." - и съответно към политика - от Дядо 1.
Дядо 2 го отрязва, че не иска да говори за политика и се обръща към мен с леко иронична усмивка "Сигурно като слезем ние, ще ви е много скучно. Искате ли малко лирика?"
Преди да отворя уста, е почнал да рецитира стихове.
За пролетта.
За любовта.
За ревността.
За луната и звездите и за колелото на живота и нагоре ли вървим или надолу.
Тук вече едва сдържам смеха си, ама не беше някакъв ироничен смях, просто се развеселих - защото преходът беше абсолютно неочакван и същевременно не стоеше като маниерничене, нито като намек някакъв. И слушах с усмивка и светнали очи, и още повече ме разсмиваше мисълта как ли изглеждам за останалите, които зорко следяха как реагирам, и какво ли си мислят, че си мисля.
Човекът просто беше запечатал някакви емоции и си ги помнеше по този начин. Обичате ли поезия - пита, аз му казах, че обичам, но повече обичам да я чета, отколкото да я слушам.
Питах го негови ли са стиховете - да, имал три издадени стихосбирки и един роман, но нямало да ги намеря по книжарниците, защото никой не ги купувал. Обикновено носел в себе си по някоя книжка и я подарявал, но сега точно не носеше. Не беше надут, нито горд със себе си, по-скоро доволен от живота си.
Дядо 1 се включи, рецитирайки текста на две народни песни - Горо ле, горо зелена, имаш ли конак за мене, пък гората мълчала. Другата не я запомних.
После уточни, че ако слязат в Добрина, трябва обезателно да минат през кръчмата, защото готвели много добре и шкембе чорбата била страхотна.
Напомниха му, че тоя влак е бърз не спира на Добрина и тръгнаха да слизат в Провадия.
А аз до края на пътуването не можах да се отърва от усещането за старците в "Чуй петела". Или за нещо друго...
.
:rotfl24::rotfl24:
Ами аз май... абе случват ми се такива неща и не ги пропускам, вярно е. И други подобни истории съм разказвала тук. 
