"А, здрасти, дребосък!" Погалваш го. По стар навик бъркаш по джобовете. Имаш едно бонбонче - дамаш му го. Хубаво, гледано, сресано, даже с кукуриго с малка розова панделчица на челото.
Огледах се - не разпознах някой по тротоара да му е стопанин. И си тръгвам, а то след мен. Не ще да си тръгне. Разпитах в околните магазини, в банката... никой не знае нищо за кучето. Няма каишка, явно е местно от квартала.
Взех го, отидох отсреща да пия едно кафе... Имам време, може да се сетят за дребното и да си го потърсят.
То... закачливо, игриво. Едно момиченце и майка му се скъсаха да го лигавят. Сервитьорката - също.
Викам си, ще тръгвам вече, пък ще пускам обяви в интернет и киноложки списания, вестници... И пристига много бързо едно луксозно БМВ пред банката. Отвътре изскача разплакано момиченце на 9-10 г.
"Бинго!" - помислих си аз.
И се оказах прав. Момиченцето, докато се натамъни на задната седалка, йоркширът си изскочил през вратата, а тя не забелязала. И после ред сълзи, ред сополи. Баща му:
- Ето, вземете 100 лв. за благодарност!
- Не искам, бе, човек.
- А, така не може! - изтича в магазин съвсем наблизо и се върна с "Чивъс Ригал". А малката господарка на още по-малкия рошльо не престана да ми благодари през сълзи, този път от радост.
Та, ще се почерпим по уиски с жената довечера.
Та, така... Днес е хубав ден, за разлика от всички скапани понеделници.