Ей така започваше:
Из скитанията и приключенията на багатура Георгий и неговия верен душеспасител, помощник и съветник - отец Никифор
Монастирът
И биде лето господне 1189-о. Две години от как цар Петър победи визнатийците при Ловеч град. Но тежък дан и сам платил със своят най-малък брат Иваница...
*********
Таз година дадена от Господа наш се случи богата и щедра. Хората в поселищата, които наобикалях за църковна дан бяха усмихнати и щастливи, децата здрави и нахранени, а животните многобройни. Година забравила война но помнеща огъня и. Навсякъде където минавах по своя богоугоден поход срещах нейните бивши злостни прояви. Разрушени запустели селца, клади и изсъхнали бесилки. Прекръствайки се, молех нашия Господ Отец и Син и Святий Дух да забрани нам неговите чеда тези съсипии и човеконенавистни проявления. Да изгони от земята злият дух що сяра дъвче и с огън разпалва неверниците. Що тъпче Евангелието и погубва душите и телата человечески.
Далеч на север през висините останаха руините на село Олимпия. Преди два дни там вилнели пирати и селяните още не смееха да слязат от планината. Четирима бяха изчезнали и вероятно вече стоят приковани към веслата на зловещия дромон*.
Дали ще мога днес да достигна поне първия хребет преди Атон.
Смушках моя верен Траян. Кон някога силен и бърз, но днес изнемощял от старост. Не исках да го оставям на ковача в манастира. Само мен слуша. Явно си спомняше дните в които баща ми ме учеше да яздя на гърба му. Сигурно помнеше и многото приключения, които заедно сме прескочили до сега.
Залезът приближаваше а аз изоставах. Над мен един сокол се рееше загледан за плячка, а морето лениво пенеше камъните под пътеката. Тази земя, понякога Българкса, понякога Византийска винаги ме е учудвала със зелените си гори вкопани в камък. С множеството дивеч и изворчета. Място дарено ни от Всевишния, за да основем на него наши църкви и метоси а не да проливаме човешка кръв. Земя, която да ти пълни сърцето и ума с многобройните Божии проявления и чудеса.
Дали да спра за почивка и утре рано да продължа или да смушкам изморения си другар?
И аз подвластен на греховната човешка натура реших да достигна до онази маслинова горичка, на 2 часа път от тук, в която ме очакваше богата вечеря, пенливо червено вино и топло легло. Да пренощувам в хан Лиронидос. Дори не смеех да си помисля, за ореховите очи на ханджийката Синта. Макар и незаклет още като монах-отшелник постоянно си напомнях, че човек е виновен за деянията си. Нима гласът на майка ми славянката, изгорена в ромейския огън на богомилската клада, прошепващ ми, че мъжът и жената са божии твари като всички останали ме дърпаше към тези греховити мисли. Или умората от дългото пътуване.
Не исках и да оставам дълго време сам с парите за манастира скрити под седлото. Ханът не беше забранен за нашия метох и много от братята почиваха в него, денонощие преди да достигнат до монастира.
Ама шилето му със шиле ми спря напъна:lol:
А сега вече ме мързи, а и си намерих по-интересни занимания в работно време
Memento mori.
че трябва да се казват! 
:rotfl24::rotfl24:
:blum:
