без заглавие

[4avdar4e]

:crying:
Няма вече да правя така, мило другарче

Кажи му, че ти си космополит (моля, да не се бърка с читателка на "Космополитън")

[Green Light]

Аз пък обичам да ходя на гробища. Сам. Сядам си на някоя пейка до гроба на някой непознат, гледам снимката му, кога е роден, на каква възраст е починал, мъча се да отгатна добър ли е бил или лош и си мисля колко преходни са терзанията ни докато сме живи. След такъв "сеанс" се чувствам лек и пречистен.

Е, на непознат- да. Мислиш, разсъждаваш, ето го лежи тука, а е бил, имало го е, говорел е, смял се е, строг е бил с някое дете, някой в работата си е зависел от него а той е бил надменен или пък отзивчив, но все пак здрасти Йорик накрая е тука под краката. Накъде вървим за какво се борим, дали е по- полезно за душата да си строшиме главата? Философията е приятна играчка. Но на твоя си близък пред гроба? Ами нали ти тия неща си ги видял, чул, усетил си ги. Помниш дъха му, мириса на тялото му, помниш погледа му когато е уморен и акордеона и песента му, как гласа му става дрезгав понякога, как ти е разказвал нещо... И да седиш сега пред буците пръст? Не вярвам, че обичаш това. Гробищата са ужасно място.
Макар, че може би спомена за нашите мъртви ни прави по- добри? Чудя се.

[latrevw]

Гробищата са ужасно място.
Макар, че може би спомена за нашите мъртви ни прави по- добри? Чудя се.

и аз мисля, че ни прави по-добри... но е тъжно, много тъжно, малко хора съм загубила досега, бабите ми починаха преди много време вече, а продължавам да ги сънувам и по свой си начин да страдам. чудя се какво ли ще е да се изправя пред смъртта на много близък човек, всъщност въобще не искам да си представям

[Глас в пустиня]

Аз пък обичам да ходя на гробища. Сам. Сядам си на някоя пейка до гроба на някой непознат, гледам снимката му, кога е роден, на каква възраст е починал, мъча се да отгатна добър ли е бил или лош и си мисля колко преходни са терзанията ни докато сме живи. След такъв "сеанс" се чувствам лек и пречистен.

Е, на непознат- да. Мислиш, разсъждаваш, ето го лежи тука, а е бил, имало го е, говорел е, смял се е, строг е бил с някое дете, някой в работата си е зависел от него а той е бил надменен или пък отзивчив, но все пак здрасти Йорик накрая е тука под краката. Накъде вървим за какво се борим, дали е по- полезно за душата да си строшиме главата? Философията е приятна играчка. Но на твоя си близък пред гроба? Ами нали ти тия неща си ги видял, чул, усетил си ги. Помниш дъха му, мириса на тялото му, помниш погледа му когато е уморен и акордеона и песента му, как гласа му става дрезгав понякога, как ти е разказвал нещо... И да седиш сега пред буците пръст? Не вярвам, че обичаш това. Гробищата са ужасно място.
Макар, че може би спомена за нашите мъртви ни прави по- добри? Чудя се.

"Така преминава световната слава!" или както казват турците - голи идваме и голи си отиваме от тоя свят и само един побит камък остава.

[annonymus]

....моля, да не се бърка с читателка на "Космополитън":winkw:

:rotfl24::rotfl24:

[doktorka]

]

Аз пък обичам да ходя на гробища. Сам. Сядам си на някоя пейка до гроба на някой непознат, гледам снимката му, кога е роден, на каква възраст е починал, мъча се да отгатна добър ли е бил или лош и си мисля колко преходни са терзанията ни докато сме живи. След такъв "сеанс" се чувствам лек и пречистен.[/quote]

ахм дааа...
битието определя съзнанието.
достатъчно ми е да ги виждам когато и както умрат,
за да ми се ходи на гробищата...
всичко се свежда до законите на природата...

виж старите къщи с друго нещо-и аз ги харесвам, Боев.