ПЕЕ ЦЯЛОТО СЕМЕЙСТВО
Сюрреалистите някога мечтаеха за свят, в който всеки ще е поет. Чехословашката телевизия днес стигна до идеята, че всеки може да е певец. Резултатът действително е сюрреалистичен.
Разбира се, не толкова резултатът, а по-скоро идеята си заслужава вниманието: тя е, струва ми се, много типична проява на определен, много типичен телевизионен начин да се направят хората по-глупави.
Телевизията е, както всеки знае, сред всички видове масови забавления и всички видове масови мъчения, които досега човечеството е открило, най-масовият вид. Това не е изненадващо: тя е най-универсалната от всички (навсякъде е) и същевременно е по-удобна от всичко друго (не изисква от човек да избира програма, да търси билети, да чака трамвая под дъжда, дори да отгръща страници; всъщност не иска нищо от него). Дори не споменавам редица вторични фактори, които влияят на масовостта на телевизията, като например това, че днес човек не трябва и няма нужда да прави множество неща, на които преди е трябвало или е можел да се посвети през свободното си време, като да сече дърва, да дои кози или да издигне гръмоотвод.
Телевизията същевременно се отличава – а това не е маловажно – с небивала интимност: трудно бихме открили друга масова проява, която да ни позволява толкова много уединение: телевизия може, както е известно, да се гледа от фотьойла и по къси гащи, може да говорите или да мълчите, докато гледате, да готвите и дремете, да ядете и да се оригвате.
Онзи типичен телевизионен начин да се правят хората по-глупави, за който искам да говоря, произтича от специфичните възможности, които телевизията придава точно на тази парадоксална комбинация от масовост и интимност – тази масова интимност или интимна масовост.
Ще се опитам да обясня, какво разбирам под това.
Със сигурност сте забелязали, че интимността на телевизионното преживяване пробужда в хората едно такова задушевно, че даже направо фамилиарно отношение към всичко, което те виждат на екрана: тези, които се появяват там, ние ги възприемаме като близки членове на семейната ни среда; тяхната безбрежна толерантност към нашия домашен уют събужда в нас илюзията, че всички те са наши стари и добри другари по чашка: хората говорят за такива като Вашичек Нецкар (чешки хокеист, б.пр.), Валдо Матушек (???) или за Хонза Хамър (чешки маратонец, б.пр.), говорят за тях като за близки познати и като ги срещнат на улицата има тенденция да им говорят на „ти”. Но не е само това: и различните събития от екрана – игри, състезания, интервюта и др. – се възприемат като далеч по-лични, отколкото е нормално: зрителите започват погрешно да считат, че от позицията на домашната заинтересованост могат за всичко да говорят, на всички да дават съвети, че имат право да взимат решения за всичко, и че тяхната дума има естествената тежест на думата на приятеля по чашка; като че ли от факта, че след като певецът пее за тях, дори когато са по чорапи, те получават правото да вземат отношение към неговите начинания някак от позицията на член на семейството.
Извратеността на това фамилиарно отношение към всичко телевизионно, индуцирано от интимността на телевизията, в цялата си сила се проявява на фона на телевизионната масовост: обстоятелството, че онези Вашичковци, Валдовци и Хонзиковци не са само негови интимни събутилници, но и в същата степен и интимни събутилници на съседа, шефа, преподавателя или зеленчукопроизводителя, че са точно в същата степен интимни събутилници на всички около него, тоест на няколко милиона съграждани, като цяло – за удивление – не принизява зрителя, напротив някак го възвишава: сякаш се е надул от гордост от свещената си съпричастност към онова огромно общество свещени другари по чашка, а фактът, че може всеки ден и навсякъде – в работилницата, закусвалнята или при бръснаря – веднага да започне свещен разговор за своето вчерашно „интимно” преживяване, сякаш направо усилва радостното чувство, че не е сам, изоставен и слаб, а може винаги да се опре на могъщия колективен опит на околните.
Ясно е, че от това състояние на мисълта има само една крачка до представата, че артистите и певците с паралелното си интимно съществуване във всяко наше домакинство създават от тях – като някакво доверено свързващо вещество – едно гигантско национално семейство, а от всички нас, членовете на това масово телевизионно домакинство, едно чудовищно братство по чашка, здраво свързано с идентично вечерно преживяване и идентичен фамилиарен поглед към носителите му.
Именно на това грешно усещане, предизвикано от масовия интимен характер на телевизията, залагат множество телевизионни програми: именно към него апелират; именно на него се кланят; именно него развиват по всички начини. Именно и точно с това комплексно правят хората по-глупави: униформират и унифицират интимния му свят, чувствата и преживяванията му, лишават го от индивидуалността му и заменят самосъзнанието му (в смисъла на разбиране за индивидуалност, истината сама по себе си и истината за всички действителни възможности) с псевдодемократичната идея за нашата всеобща взаимозаменяемост и глупавата илюзия, че всъщност всички сме едно благоразумно, „напълно нормално” семейство, в което всички са равни, всички имат еднакви права и всички могат да се бъркат навсякъде. Именно така телевизията създава от нас нов животински вид: стаден телевизионен човек. Човек, безмерно гордеещ се с принадлежността си към стадото и сляп за своята действителна роля в него.
Пастирите могат да са доволни: стадното чувство е родна сестра на манипулируемостта и нищо друго не може по-добре да замаскира реалността от следобедната различност или вечерната илюзия с общата телевизионна еднаквост и принадлежност.
Щом телевизията влиза в кухнята ни с подмазваческа учтивост към нейната атмосфера, не е учудващо, че все по-често нашата кухня също влиза в телевизията: като черпи от баналността на нашия стаден живот, телевизията помага на създаването на тази баналност – и като я създава, все повече черпи от нея. Тази циркулационна структура на телевизионното оглупяване, заедно с лъжливата философия за взаимозаменяемостта ни, закономерно рано или късно прелива в нуждата заедно с кухнята да вмъкне в екрана и нас самите.
А в действителност: представянето на така наречените обикновени зрители (тоест тези, които са най-много манипулирани и най-малко си дават сметка за това) във всички телевизии по света има своята богата традиция; най-различни телевизионни състезания, зрителски изпълнения, разговори със зрителите, четене на зрителски писма и т.н. може да се видят навсякъде. (В Америка гледах даже предаване, в което някаква домакиня беше за малко повишена до някакъв своеобразен американски Господ: изповядваше други обикновени жени и им предлагаше – разбира се в „интимния” кръг на националното телевизионно семейство – различни интимни съпружески съвети).
Нашата телевизия днес отново показа, че не изостава дори и в тези неща: ако едва вчера разбра, че сценариите на телевизионните пиеси могат да се пишат от самите зрители, днес окончателно достигна до познанието, че зрителите могат и да пеят по телевизията. А защо пък не? Та нали всички пием около една маса и щом Иво Жидек (легендарен чешки оперен певец, б.пр.) може да ни пее вкъщи, няма причина и аз да не попея при него.
Истината: конферансието Дворжак разваля всичко това, че с фалшиво пеещите семейства се държи така, както се държи с деца човек, който не умее да разговаря с деца: тоест като с идиоти. Но това е едни съвсем малък дефект. Важното е, че пее цялото семейство!
25 август 1975 г.
